Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Аз съм втори — побърза да каже Тагрейн, за огромно разочарование на Пелимар.
— Не се тревожи — успокоително рече Куинтал. — Смяната на Тагрейн бездруго няма да продължи много дълго.
При тези думи Куинтал и Пелимар избухнаха в смях, очевидно за сметка на Тагрейн.
Авелин рязко отмести чинията си, ядосан, задето тримата не го допускаха в малката си тайна. Започна да се досеща за какво става въпрос, едва когато Куинтал излезе.
— Наистина си я бива — нехайно отбеляза Пелимар, но не толкова забележката, колкото бързият поглед, който Тагрейн му хвърли, привлякоха вниманието на Авелин и му подсказаха, че Пелимар току-що бе казал повече, отколкото трябва.
— Нея? — попита той.
— Корабната курва — намръщи се Тагрейн. — Струва ми се, братко Пелимар, че току-що си заслужи четвъртата смяна.
— Влизам трети! — не отстъпваше Пелимар. — Ако брат Авелин иска да се позабавлява тази нощ, ще трябва да почака, докато свърша.
Авелин се облегна назад, напълно слисан. Корабната курва? Церемония на нуждата? Ръцете му изведнъж овлажняха — не от нетърпение, а от страх. Това бе последното нещо, което бе очаквал да чуе — не можеше да повярва, че другарите му, поели на най-важното пътуване в живота си (та дори и след това да живееха още сто години) са паднали в плен на толкова първични страсти.
— Не ми казвай, че си се засегнал — скастри го Тагрейн. — Това е най-обикновено притеснение, нали? Ами да! Братко Пелимар, той май никога не е яздил жена!
Да „язди“ жена? Яркият образ, който вулгарните думи извикаха, болезнено се вряза в съзнанието на Авелин. Да чуе другарите си от манастира да говорят за нещо толкова красиво и свято като любовта по този долен начин го изуми и отврати до дъното на душата.
Въпреки това предпочете да замълчи, боейки се да не го вземат за глупак. На карта беше заложено не само уважението им към него, но и нещо много по-важно — очакваха ги още дълги седмици път и всяка грешка можеше да му струва прескъпо.
— Ти влез след Тагрейн — рече той на Пелимар, опитвайки се да говори спокойно. — Аз ще почакам друг удобен случай.
А като стана от масата, отиде да си легне, стараейки се да не обръща внимание на преценяващия поглед на Тагрейн. В очите на тримата му спътници това беше изпитание за неговото мъжество и той не биваше да допуска провал. Да изгуби уважението на Тагрейн (или на когото и да било от другарите си) би изложило на опасност всичко. В крайна сметка, двамата избраници си имаха заместници и Куинтал, силният и мъжествен Куинтал, несъмнено опитен с жените, би се възползвал от всяка предоставила му се възможност да слезе на Пиманиникуит като един от Подготвителите.
Ала дори самата мисъл да отиде при непознатата жена изпълваше Авелин с ужас. Подозрението на Тагрейн си бе самата истина — целия си съзнателен живот младият мъж беше посветил на обучението си и време за подобни „забавления“ просто не му бе оставало. Опита се да прогони неудобните мисли от главата си и да открие утеха в прегръдките на съня, ала неприятните изненади за тази вечер още не бяха свършили — Тагрейн и Пелимар започнаха да обсъждат (с доста интимни подробности) една от прислужниците в манастира, както и две от помощничките в кухнята.
— Тази е много по-опитна от тях — уверяваше Тагрейн другаря си.
— Да, ама онази младичката доста си я биваше — настояваше Пелимар. — Как й беше името? Биен де Луиза или нещо такова?
Авелин усети как стомахът му се свива — та той познаваше тази жена, почти момиче, с дълга черна коса и загадъчни, тъмни очи.
А ето че двамата му събратя сега сравняваха уменията й в леглото с тези на една уличница!
Авелин с мъка си поемаше дъх. Нима наистина беше такъв слепец? Но как да предположи, че нещо толкова отвратително би могло да се случва в свято място като манастира?
За Авелин Десбрис тази нощ бе дълга и мъчителна.
През следващите няколко дни времето се влоши и това можеше само да радва Авелин, тъй като сега той и тримата му другари имаха да вършат прекалено много неща — опасни, но вълнуващи задачи по палубата, където свирепият вятър ги брулеше безмилостно, или пък в трюма, където слизаха час по час, за да проверят дали корабът не тече отнякъде. Веднъж дори им се наложи да се притекат на помощ на останалите моряци и да изтребват нахлулата през една дупка вода.
Изтощителната работа даваше на Авелин възможност поне за известно време да не мисли за личните си тревоги и неприятности. Отлично разбираше какво се очаква от него (тримата му събратя очевидно приемаха секса като изпитание за мъжеството му), а и трябваше да си признае, че една малка частица от него изпитва искрено любопитство. Ала имаше и една друга, много по-голяма част, която беше чисто и просто ужасена. Той никога не бе познавал жена по този начин и нямаше никаква представа как би се държал в подобна ситуация. Сега всеки път щом минеше покрай малката, самостоятелна кабина, разположена точно зад капитанската каюта, по тялото му пробягваха тревожни тръпки.