Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
— Май веселбата преди това е била доста бурна.
— Слоун и Арбътнот са били на нея, нали?
— Тук пише, че д-р Филипс им предложил да ги закара, но те били пияни до козирката и отказали с лека ръка. Докторът подкарал автомобила си пред тях, за да разчисти пътя и минал кръстовището на жълт светофар. Арбътнот и Слоун профучали на червено. Някаква кола щяла да се блъсне в тях. ЕДИНСТВЕНАТА кола в три посред нощ! Арбътнот и Слоун завили рязко, загубили контрол над управлението и се ударили в телеграфния стълб. Д-р Филипс изскочил с подвижната аптечка. Не могъл да помогне много. Всички били умрели на място. Закарали телата в моргата на сто ярда от местопроизшествието.
— О, Боже, Звучи идеално нагласено.
— Да-а-а — замисли се Кръмли. — Да не забравяме, че докторът свободно е раздавал и от онези хапчета. По едно съвпадение се оказва и на мястото на събитието. Отговарял е едновременно и за лечението, и за полицията на студиото. Закарал е телата в моргата пак той. Дали ги е подготвил и за погребението им в качеството на завеждащ церемонията? Защо не? Имал е акции в гробището. Помогнал е при изкопаването на първите гробове в началото на двайсетте години. Може би се е грижил и за притока от клиенти?
Плътта наистина се движи сама — помислих си аз, усещайки се да треперя.
— Д-р Филипс ли е подписал смъртните актове?
— Не очаквах, че ще се сетиш да попиташ. Да.
Констанс, застанала настрани, с поглед, прикован в заглавията, най-сетне раздвижи едва-едва устни и проговори:
— Къде е леглото?
Заведох я в съседната стая и я накарах да седне на кушетката. Тя задържа дланите ми и се втренчи в тях, сякаш бяха разтворена Библия. Пое дълбоко въздух.
— Ей, момченце, някой казвал ли ти е, че дъхът ти ухае на мед, а тялото — на препечена царевица?
— Такъв е бил Дж.Х. Уелс. Затова е влудявал жените.
— Късно е за лудост. Жена ти има късмет. Всяка вечер си ляга с усещането за здравословна храна до себе си.
Излегна се с въздишка. Седнах на пода и чаках да затвори очи.
— Как се е получило така, че последните три години въобще не са те променили, а аз се чувствам остаряла с хилядолетия? — тихичко се изсмя. От едното й око се търкулна огромна сълза и тупна на възглавницата. — По дяволите!
— Кажи ми — примолих се аз. — Изплюй камъчето. Какво има?
— Аз бях там — промълви Констанс. — Преди двайсет години. В студиото. На празника на Вси светии.
Затаих дъх. Зад мен бързо премина сянка. Кръмли бе застанал на прага с наострени уши.
Констанс се унесе в една друга година и една друга нощ.
— Бе най-лудешката забава, която съм виждала през живота си. Всички носеха маски. Никой не знаеше какво, защо или с кого пие. Алкохолът се лееше, от алеите се разнасяха бесни крясъци… Ако Тара и Атланта бяха построени, през онази нощ щяха да избухнат в пламъци. Поне двеста облечени и триста разсъблечени статисти разнасяха пиене напред-назад по тунела към гробището, като че ли пак бе настъпил сухият режим. Но сигурно е трудно да се откажеш от веселбата, дори и фиркането да е станало легално. Бе забавно да тичаш по тайните проходи между гробовете и кутиите с филми. Едва ли предполагаха, че само след седмица ще зазидат тунела. Седмица след злополуката.
Злополука на годината — помислих си аз. Арбътнот — мъртъв, а студиото — съкрушено и безжизнено като прострелян слон.
— Не беше злополука — прошепна Констанс.
По бледото й лице премина тъмен облак.
— Убийство — каза тя. — Самоубийство.
Ръката ми трепна, но тя здраво я задържа.
— Да — кимна Констанс, — самоубийство и убийство. Никога не разбрахме как, защо или с какво. Видя вестниците. Две коли късно през нощта се блъскат на „Гоуър“ и „Санта Моника“. Очевидци няма. Всички маскирани избягаха, без да свалят маски. Студиото заприлича на венецианските канали при изгрев-слънце. Гондолите са празни, а по брега са разпръснати обеци и бельо. И аз избягах. По-късно плъзнаха слухове, че Слоун е заварил Арбътнот с жена си зад оградата. Слухове, че Арбътнот е заварил Слоун с жена му. Господи, ако си влюбен в жената на друг и я видиш да се люби със собствения си съпруг в разгара на забавата, наистина можеш да полудееш. Така или иначе, едната кола подгонва другата с бясна скорост. Арбътнот се е носел зад семейство Слоун с осемдесет мили в час. Настигнал ги е при Гоуър и се е блъснал с всичка сила в тях, за да ги залепи за стълба. Новината веднага стигна до нас. Д-р Филипс, Мени и Гроц се втурнаха натам. Пренесли жертвите в католическата църква наблизо. Църквата на Арбътнот. Казваше, че си дава парите там като застраховка срещу пожар — пожарищата на ада. Оказало се прекалено късно. И тримата издъхнали и ги преместили в моргата от другата страна. Аз отдавна си бях отишла. На следващата сутрин докторът и Гроц изглеждаха така, сякаш бяха видели собственото си погребение. До обед завърших последната сцена от последния филм в живота ми. Затвориха студиото за една седмица. Окачиха навсякъде черен креп и разпръснаха изкуствени мъгливи облаци. Вестниците твърдят, че и тримата си тръгнали весели за вкъщи. Не е вярно. Било е отмъщение от любов. Горките мъжкари и нещастната гълъбица бяха погребани зад стената, под която минаваше тунелът за къркане. Зазидаха тунела и… — въздъхна тежко — си помислих, че всичко е приключило. Но тази вечер научих за тялото на стената, открития наново тунел и онзи ужасен човек с тъжния, обезумял поглед. Значи всичко започва отначало. Но защо?