Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Щом се смъкна по аварите от другата страна на преграждащата пътя барикада, Шооран свали ръкавиците си, изпъшка от болка и свали и напуканата вече на много места броня. Стъпалата му пареха — горещината проникваше през дебелите пластове на подметките — и му се струваше, че е стъпил на авара бос. Но вече беше минал границата. Все пак изобщо не можеше да става дума да се събуе — пред него се простираше безкрайно дълъг мокър оройхон.
И като почти подскачаше от болка, Шооран тръгна напред. Хвърли прегорените ръкавици, но не и парчетата от бронята. Ръкавиците щяха да изгорят, но остатъците от бронята щяха да издадат, че е минал оттук. Трябваше да ги хвърли в шавара — там жирховете бързо щяха да ги изгризат.
Утрото го свари доста далече от границата. Шооран не излезе на сухото — отдавна беше минало времето, когато можеше да се разхожда тук, като знаеше, че няма да срещне никого. Сега и двата оройхона — и на стареца, и неговият — бяха населени почти толкова гъсто, колкото и благословените земи на вана.
Заобиколи сухите оройхони така, че да е най-близо до бившия си дом и до скривалището в „пътя на тукката“. Не можеше да продължи в този си вид. След кипящите блата и аварите от екипировката на младия напет церег не беше останало нищо. Беше изгубил копието си в насипа, беше изхвърлил прогорените си ръкавици. Ароматната гъба беше станала на воняща топка и също я беше захвърлил. Бойните обуща, с които можеше да ходи дори в шавара, бяха целите на дупки от огъня. Тънкият му жанч висеше на парчета от раменете му, а онова, което допреди ден беше броня, ставаше само за боклука. И като към всичко това се добавеха изпогорените му и зачервени ръце и лице, възпалените очи и разчорлената коса, Шооран спокойно можеше да си съперничи по външен вид с покойната Нарвай. Но пък беше успял незабелязано да се измъкне от владенията на вана и да стигне тук, където никой не чакаше илбеча и следователно не го търсеше.
Шооран тръгна към шавара — трябваше да се отърве от остатъците от бронята. Пред шавара имаше врата: плоча, слепена от черупки и люспи и окачена на връзки от мустаци на парх. Отначало той не се сети защо са я сложили, дръпна я и надникна в тъмнината.
Място за екзекуции! Колко ли хора беше успял да натика тук бузестият нов повелител за краткото си владичество?
Шооран хлопна вратата, после пак я отвори и хвърли вътре доспехите си. Нещо в тъмното изпляска.
Прекара деня в гъсталаците хохиур, с надеждата, че никой няма да обърне внимание на някакъв непознат събирач на харвах. Още от сутринта всъщност на мокрото излязоха много хора, а и хохиурът беше изгазен на пътеки, а чавгата беше изкопана. Явно поданиците на Хооргон не водеха много сладък живот.
Когато се мръкна, Шооран излезе на сухото. Тук всичко също беше променено. Дивите преди ниви сега бяха на правилни квадрати, оградени с плетове от бодлива кост, хлебната трева беше окосена. За миг Шооран се уплаши, че може и да са намерили скривалището му — но пък не беше минало толкова много време и новите стопани едва ли бяха почнали да преустройват сериозно алдан-шавара: а без сериозни поправки и копане нямаше как да открият тайните му проходи.
Промъкна се покрай няколко огради, стигна до склона на суур-тесега до нисичкия, но отрупан с плодове туйван, и запълзя и затърси затрупания с камъни таен вход. Накрая го намери и тъкмо да отмести камъка и да влезе, някой се хвърли върху него, изви му ръцете и засъска:
— Хванах ли те, крадец мръсен!
Шооран опита да се измъкне, но противникът му бе много по-силен.
— Ще видиш ти как се краде! — Последва силен удар по темето му.
Пред очите му лумнаха пъстри огньове, но въпреки това Шооран усети как притисналият го към земята човек замахва пак и успя да отмести главата си. Вторият удар на тежкия юмрук улучи камъка и нападателят му изрева от болка и за миг го пусна, така че Шооран успя да се извърти и да го изрита. В петата на обувката му явно бяха останали игли, защото ревът премина в хрипкав писък. Шооран удари непознатия в гърлото, за да го спре — иначе щеше да се стече целият оройхон. А после, вече без да среща почти никаква съпротива, върза нападателя си с въжето, което той предвидливо беше приготвил за него. Пленникът му задавено хъркаше.