Смъртта на императора

— Това не са капки, а реки. Не съм ли в правото си да осъдя на смърт виновниците за тези реки, при положение, че всеки съдия предава на палача убиеца, отнел един-единствен човешки живот? Какво биха казали хората в Австрия, ако нахлуя там с някоя армия, за да докажа на народа, че съм по-добър владетел, отколкото…

Хуарес бе прекъснат. Вратата се отвори и вътре нахълта някакъв мъж, чието облекло веднага издаваше висшия офицер. Нито висок, нито дребен, нито сух или пълен, неговата външност носеше отпечатъка на истинския мексиканец. Цветът на лицето бе с жълтеникав оттенък, чертите остри, очите черни и блестящи, а устремните крачки, с които се отправи към Хуарес, говореха за огнен нрав и голяма волева сила.

— Сеньор Хуарес — извика той, протягайки и двете ръце за поздрав.

— Генерал Порфирио Диас, вие тук в Сакатекас! — викна президентът, като сграбчи ръцете му, а сетне го прегърна. — Предполагах, че сте още отвъд столицата! Някаква беда ли се е случила?

— О, не, не! Напротив, дойдох да ви донеса една добра вест.

— Ах! Говорете тогава! — Диас изгледа другите двама.

— Това са сеньор Стернау и сеньор Унгер, пред които можете да говорите открито — обясни Хуарес.

Тримата се поклониха мълчаливо един на друг, след което генералът уведоми:

— Вие не сте получил последните ми две известия! Те са били прихванати от противника. Ето защо идвам лично. Че французите напуснаха страната, знаете ли?

— Да.

— Че Макс е в Керетаро, също?

— Да, така е.

— В негово притежание са само три града — столицата, Керетаро и Веракрус. В Мексико сити командва генерал Маркес, онзи негодник, който кожи смъква на гражданите.

— Дълго няма да командва!

— Надявам се. Аз очаквах новини от вас. И като не получих, тъй като куриерите биваха залавяни, действах на своя глава. Трите града, които все още принадлежат на Максимилиан, трябваше да бъдат откъснати, връзките им да бъдат прекъснати. По тая причина обсадих Пуебла и я овладях с щурм.[16]

— Наистина ли? — запита зарадван Хуарес. — Това е голям напредък. Сеньор Диас, ето ръката ми! Благодаря ви от все сърце.

— А сега — продължи Порфирио Диас — идвам лично, за да се посъветвам с вас и генерал Ескобедо за по-нататъшните действия. В момента съм при вас само да се обадя. Наредете да ми съобщят, когато можете да ме приемете!

— Ще ви осведомя, както и Ескобедо. А сега бъдете мой гост и оставете да ви водя!

Радостта изцяло бе променила сериозния запотек. Той се извини на Стернау и Унгер, хвана под ръка жънещия победи генерал и го поведе. Върна се едва след доста време. Лицето му сияеше от доволство.

— Сеньор Стернау, вероятно сте слушал за Порфирио Диас?

— Твърде много — отговори запитаният.

— Когато си мисля за него или го видя, винаги се сещам за един друг генерал — на Наполеон I, когото този наричал обикновено най-храбрият сред храбрите.