Смъртта на императора
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калем-90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Смъртта на императора». Краткое содержание книги:
— Със сигурност! Та нали минах с мастър Курт през селището и посетихме коменданта. Той ме познава персонално. Беше при Хуарес, когато този се натъкна на лорд Дридън при Рио Гранде дел Норте. По онова време беше само лейтенант, сега е майор. В тази благословена страна човек бързо прескача от един чин на друг. Още сега тръгвам за вентата да си взема коня. След десетина минути ще съм на път.
Лешоядовия клюн се отдалечи с бързи крачки. Стернау отиде да уведоми другите какво е видял и открил под Манастира. Когато спомена, че има намерение да залови цяла чета гвериляси, почти всеки поиска да присъства. Той отклони предложенията със забележката, че ще бие на очи, ако се появят толкова много хора. Забележително бе, че с изключение на дон Фернандо, който лежеше в леглото, останалите се чувстваха сравнително добре. Радостта от спасението сякаш беше отстранила всички последици от затворничеството.
Хората бяха весели, бодри, донейде дори в лека еуфория, което се дължеше в немалка степен на оказваното им от болничния персонал внимание. На последния бе почти невъзможно да повярва на случилото се. Служителите знаеха, че едно строго съдебно разследване ще си има своите последици и се надпреварваха да докажат колко са били далеч от деянията на престъпния лекар.
Така преминаваше нощта и наближи четири часът. Стернау се отправи към подземната галерия. Оставаше му достатъчно време да посипе барута. Половин час по-късно Курт потегли. Промъкна се през отворената манастирска врата и заслиза по пътя. Стигнал долу, му се стори, че долавя леко подрънкване на оръжие. Спря и се вслуша в мрака. В същия миг се викна толкова близо до него, че той почти подскочи стреснато.
— Стой! Кой е там?
— Добър приятел — отговори той.
— Паролата?
— Мирамаре!
— Добре. Ти си истинският. Ела!
Курт бе уловен за ръката и отведен встрани от пътя на едно значително разстояние. Въпреки тъмнината там видя голям брой мъже и коне. Приближи една фигура и запита:
— Тук ли е?
— Да — отвърна човекът, който бе довел Курт.
— Кой си? — поискала знае предводителят, който си бе присвоил чина полковник.
— Името ми е Манфредо, племенник на доктор Хиларио.
— Отговаря. Портата горе отворена ли е?
— Не. Зле бих си изпатил, ако бях пожелал да я отворя!
— От кого?
— От коменданта.
— Че комендант ли има там горе? Нищо не ми е споменавано по тоя въпрос!
— Може да се помисли. Та типовете са горе едва от полунощ.
— Какви типове?
— Ее, хората на Хуарес. Петдесет човека. Дали не са надушили нещо? Защото предводителят им ме запита подигравателно дали случайно не очакваме тая нощ гости.
— Виж ти! Значи таят някакво подозрение. Ама на оня скъпо ще му струва подигравката. Ще препуснем нагоре и набърза ръка ще се разправим с типовете.
— Де да станеше, сеньор. Можете ли да прехвръкнете през зидовете и да минете през залостените порти?
— Не. Но да разбием портите можем.
— И да бъдете преди туй изпозастреляни от ония, дето стоят там.
— Ба! Те са само петдесет души!
— Но зад стени тия петдесет са по-опасни, отколкото десетократно по-голям брой в открито поле.
— Това е вярно. Поврага! Имам заповед на всяка цена да завладея Манастира.
— Моята заповед е пък на всяка цена да ви вкарам. Ония умници републиканците са забравили, че Манастира има тайни, подземни галерии. Ще се вмъкнете във вътрешността, без жива душа да ви види. Републиканците лагеруват в двора и градината.
Предводителят се изсмя късо и доволно.
— Ама че сюрприз ще е като се разсъмне и ни видят господари на мястото, което е трябвало да бранят! Къде е тайният вход?
— Съвсем наблизко, там отсреща вляво.
— Фенери ще ни трябват ли?
— Не повече от два и те са налице.
— Тогава ни води! А с конете какво ще правим?
— Оставете няколко души при тях! След като ви вмъкна, ще дойда да ги отведа на сигурно място.
Предводителят не хранеше и най-малко недоверие. Той действаше според предложенията на Курт. Когато дългата върволица гвериляси стигна каменоломната, насреща им прозвуча едно «Стой!»
— Добър приятел — отговори Курт.
— Паролата?
— Мирамаре.
— Всичко е наред!
— Кой е този? — прошепна предводителят.
— Мой камарад. За да ви водим все пак трябва да сме поне двама.
— Хм. Къде е входът?
— Тук — поясни Стернау, като влезе и отвори потайния фенер да падне светлината наоколо. Втори фенер подаде на Курт.
— Кой ще върви отпред? — попита офицерът.
— Аз — заяви Курт.
— А тоя тук отзад?