Смъртта на императора
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калем-90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Смъртта на императора». Краткое содержание книги:
— Да.
— В такъв случай светлината е прекалено малко. Но твърде късно е нещата да се променят. Напред!
Курт застана начело и навлезе в ходника. Предводителят тръгна непосредствено след него. С бавни крачки шествието се придвижваше от един ходник към следващия. Не мина много и бе достигнат онзи, в който бе посипан прахът. Курт вече го бе прекосил и застана до вратата, която Стернау бе оставил отворена. Само още една крачка и ходникът щеше да е зад него и нямаше да има възможност да подпали барута. Със Стернау се бяха уговорили, че ще е поръсен от дясната страна на галерията. Вървящ зад колоната, онзи още не бе стигнал до галерията. За да спечели време, Курт затули отвора за приток на въздух във фенера и той тутакси угасна.
— Caramba! Какви ги вършиш там? — изсумтя офицерът.
— Никакви. Не съм виновен аз — оправда се Курт. — От вратата стана някакво течение.
— Пали го тогава!
Курт клекна, сякаш така му бе по-удобно да запали фенера и щракна клечка кибрит. На затрептелия пламък ясно различи посипаната от Стернау пътечка възпламенителен прах.
— Манфредо — за щастие се викна в този миг отзад.
— Да — обади се Курт.
Същевременно поднеср клечката към барута. По една синьо-жълта светкавица се стрелна от двата края към средата на галерията. Курт изскочи от вратата, тръшна я и тикна резетата. Сетне запали отново фенера и се ослуша. Зад вратата се чуха безредни викове, последваха стенания, които скоро замлъкнаха и настана тишина. Газът бе извършил своето.
Курт побърза да се качи да доведе помощ. Грандприз, Жерар, Андре, индианските вождове, всички, освен дон Фернандо, който бе твърде слаб, скоро го следваха. Когато пристигнаха на мястото, трябваше да останат на предпазливо разстояние, за да не бъдат засегнати от газа, когато Курт отвори вратата. Но след известно време лекият дим се разкара и можеше без риск да се влезе при пленниците.
— Курт — провикна се Стернау от другия край, виждайки фенерите.
— Да — прозвуча обратно.
— При теб наред ли е?
— Да.
— Тогава разоръжавайте бързо и заключвай пак! Започнаха да действат с трескава бързина, докато Стернау от своя страна се зае да прикрие отново входа при кариерата. Когато отиде при другите, те бяха готови.
— Това се казва номер — обади се Малкия Андре, — който тия безделници никога няма да забравят.
— Все още не сме приключили — напомни Стернау. — Къде оставиха конете?
— Долу, недалеч от пътя — поясни Курт. — Ще сляза при пазачите да им кажа, че сме се вмъкнали благополучно в Манастира и надвили републиканците.
— Мислиш, че ще те последват с конете и сами ще ни се наврат в ръцете? Не е изключено да са толкова глупави. А мексиканските коне са послушни. Опитай!
Не след дълго Курт напусна Манастира през портата и закрачи надолу по пътя, подсвирквайки си високо. Когато стигна долу, свърна към мястото, където знаеше, че са конете.
— Е, ето ме най-сетне — изрече самоуверено.
— Ей, какво ти хрумна — отвърна един от хората — да свириш толкова високо?
— Че защо не? Републиканците няма да чуят свиренето ми. Всички са натикани в подземието. Те не подозираха нищо и бяха обезоръжени, преди да им е дошло на ума да окажат съпротива.
— Ура, това е добре. Чувате ли?
Останалите приближиха и заликуваха заедно с него, като чуха радостната новина. Някой запита:
— Какво правят всъщност сега нашите хора горе?
— О-о, развличат се. Насядали са в залата и пируват, други пък са се курдисали при големите бурета в зимника.
— Тия негодяи! А за нас какво?
— Трябва да останете тук при конете.
— Кой го каза? Да не би полковникът?
— Не, той е заседнал при лекаря и лочи. — Някакъв друг го каза.
— Какво казват другите, не ме интересува. Щом те ядат и пият и ние искаме. Манастирският двор голям ли е? Ще побере ли такъв брой коне?
— Много повече.
— Тогава да яздим нагоре. Мятай се на първия попаднал ти кон и ни посочвай пътя!
— Тъй да е! Но си умивам ръцете, ако не бъдете посрещнати така, както си мислите.
— Не дрънкай, а се подчинявай!
Курт яхна едно животно и пое начело. Конете ги следваха сами. Горе даде сигналът. Портата се разтвори и те навлязоха в двора, където гореше един-единствен фенер. Дверите се хлопнаха зад тях. Когато хората видяха двора толкова тъмен и безлюден, един запита:
— Е, къде са всъщност другарите ни?
— Само елате във втория двор! — извика Курт.
Те слязоха и го последваха. Другият двор бе по-добре осветен, ала едва стъпили в него, бяха обградени и разоръжени, преди някой да е съумял да изтегли ножа си или даде изстрел. Едва сега можеше да се каже, че замисълът е напълно сполучил. След като пленниците бяха настанени на сигурно място, бе събуден и доведен алкалдът. Той трябваше да протоколира всичко и на драго сърце даде разрешение двамата Кортейо, Хосефа и Ландола да останат в килията си, докато Хуарес даде някакво друго разпореждане.