Смъртта на императора

— Курт — провикна се Стернау от другия край, виждайки фенерите.

— Да — прозвуча обратно.

— При теб наред ли е?

— Да.

— Тогава разоръжавайте бързо и заключвай пак! Започнаха да действат с трескава бързина, докато Стернау от своя страна се зае да прикрие отново входа при кариерата. Когато отиде при другите, те бяха готови.

— Това се казва номер — обади се Малкия Андре, — който тия безделници никога няма да забравят.

— Все още не сме приключили — напомни Стернау. — Къде оставиха конете?

— Долу, недалеч от пътя — поясни Курт. — Ще сляза при пазачите да им кажа, че сме се вмъкнали благополучно в Манастира и надвили републиканците.

— Мислиш, че ще те последват с конете и сами ще ни се наврат в ръцете? Не е изключено да са толкова глупави. А мексиканските коне са послушни. Опитай!

Не след дълго Курт напусна Манастира през портата и закрачи надолу по пътя, подсвирквайки си високо. Когато стигна долу, свърна към мястото, където знаеше, че са конете.

— Е, ето ме най-сетне — изрече самоуверено.

— Ей, какво ти хрумна — отвърна един от хората — да свириш толкова високо?

— Че защо не? Републиканците няма да чуят свиренето ми. Всички са натикани в подземието. Те не подозираха нищо и бяха обезоръжени, преди да им е дошло на ума да окажат съпротива.

— Ура, това е добре. Чувате ли?

Останалите приближиха и заликуваха заедно с него, като чуха радостната новина. Някой запита:

— Какво правят всъщност сега нашите хора горе?

— О-о, развличат се. Насядали са в залата и пируват, други пък са се курдисали при големите бурета в зимника.

— Тия негодяи! А за нас какво?

— Трябва да останете тук при конете.

— Кой го каза? Да не би полковникът?

— Не, той е заседнал при лекаря и лочи. — Някакъв друг го каза.

— Какво казват другите, не ме интересува. Щом те ядат и пият и ние искаме. Манастирският двор голям ли е? Ще побере ли такъв брой коне?

— Много повече.

— Тогава да яздим нагоре. Мятай се на първия попаднал ти кон и ни посочвай пътя!

— Тъй да е! Но си умивам ръцете, ако не бъдете посрещнати така, както си мислите.

— Не дрънкай, а се подчинявай!

Курт яхна едно животно и пое начело. Конете ги следваха сами. Горе даде сигналът. Портата се разтвори и те навлязоха в двора, където гореше един-единствен фенер. Дверите се хлопнаха зад тях. Когато хората видяха двора толкова тъмен и безлюден, един запита:

— Е, къде са всъщност другарите ни?

— Само елате във втория двор! — извика Курт.

Те слязоха и го последваха. Другият двор бе по-добре осветен, ала едва стъпили в него, бяха обградени и разоръжени, преди някой да е съумял да изтегли ножа си или даде изстрел. Едва сега можеше да се каже, че замисълът е напълно сполучил. След като пленниците бяха настанени на сигурно място, бе събуден и доведен алкалдът. Той трябваше да протоколира всичко и на драго сърце даде разрешение двамата Кортейо, Хосефа и Ландола да останат в килията си, докато Хуарес даде някакво друго разпореждане.