Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
— Заповядай. Настани се удобно. Ако ти трябва още нещо, просто кажи на някое от момичетата.
Дилайла седна и Киоко се върна в кабинета. Дотук добре; след малко щеше да отиде да изключи генератора. Тогава, ако Ямаото пристигнеше по разписание, можеше да види къде ще го настанят и да уведоми Рейн. С малко късмет всичко можеше да приключи съвсем скоро.
Една от японските сервитьорки й донесе чай в изящна керамична паничка върху бамбуков поднос. Дилайла благодари и поседя няколко минути, отпивайки от ароматната течност. Никой не слезе надолу по стъпалата и никой не се качи — достатъчно време, за да е сигурна, че тоалетните са празни.
Тя се изправи и се обърна към служителките.
— Извинявайте, тоалетната…
По-близката японка се усмихна и посочи към стълбището. Дилайла кимна и тръгна надолу.
Повтори процедурата от предния ден. Този път обаче изключи генератора, преди да напусне сервизното помещение. И за по-сигурно откачи кабелите. Когато свърши, отиде в дамската тоалетна.
— Генераторът е извън строя — съобщи тя.
— Добре — каза Рейн. Докс добави:
— Страхотна си, скъпа.
Тя използва тоалетната, после се върна горе, седна и продължи да пие чай, като се чувстваше само съвсем леко напрегната — по онзи приятен начин при започването на операцията, когато всичко върви като по вода.
Двайсет минути по-късно чу в ухото си гласа на Докс:
— Добре, Големия Лю току-що пристигна. Заедно с двама телохранители и някакъв съдружник, доколкото мога да преценя. В момента служителите откарват колата им.
— Ясно — тихо каза Дилайла.
— Скоро трябва да дойде и Ямаото — обади се Рейн. — Бъдете готови.
— Разбрано — отговори Докс.
След малко звънецът избръмча. Служителките кимнаха на охранителя, който отвори вратата и се поклони. Влязоха четирима мъже. Дилайла разпозна Големия Лю по снимките, които й бе показал Рейн. Другите двама бяха по-млади, в добра физическа форма и също тъй свирепи на вид. Тя ги огледа внимателно. Отдясно имаха еднакви издутини под дрехите си и десните крачоли на панталоните им леко провисваха. Пистолети в кобури на колана — телохранители. Четвъртият изглеждаше малко по-спокоен и властен — човек от началството. Всичко потвърждаваше предположението на Докс.
Японките заобиколиха дивана и поеха палтата на гостите. Големия Лю се огледа с усмивка, после забеляза Дилайла. Усмивката му стана още по-широка и заприлича на сладострастна гримаса. Е, Рейн бе споменал, че човекът харесва блондинки.
Една от служителките ги въведе в общата зала. Докато минаваха през летящата врата, Лю се озърна към Дилайла, продължавайки да се усмихва.
Две минути по-късно служителката се върна. Но вместо да заеме предишното си място зад дивана, тя влезе в кабинета. Дилайла се запита какво става.
Отново чу в ухото си гласа на Докс:
— В момента пристига Ямаото. Движи се много бързо и телохранителите ми попречиха да се прицеля. Ще ги видиш след секунда, и Куро е с тях.
— Разбрано — отвърна тя.
— Добре — прозвуча гласът на Рейн. — Всъщност не очаквахме да го ликвидираме на влизане. Ще се справим вътре.
След секунда звънецът забръмча. Охранителят отвори вратата, поклони се още по-ниско и във вестибюла с бърза крачка влязоха четирима японци в костюми. Дилайла разпозна първите двама от снимките на Рейн. Ямаото беше по-възрастен, крачеше начело с вирната глава и излъчваше властност, която се долавяше дори от другия край на стаята. Костюмът му стоеше превъзходно и тя веднага разбра по изисканата кройка и по движението на плешките му под плата, че не носи бронирана жилетка. Куро изглеждаше по-мекушав, с намазана с брилянтин коса и приличаше по-скоро на бизнесмен, отколкото на гангстер. Вървеше на половин крачка зад Ямаото. Другите двама, с издути мускули под костюмите и шарещи наоколо погледи, докато бързаха да не изостанат от шефовете, бяха типични телохранители. Също като китайските си колеги, имаха издайнически издутини под саката.
Служителката заобиколи квадратния диван и се зае да поема палтата. Вратата на кабинета се отвори и Киоко излезе с другата японка. Докато младите жени помагаха на мъжете, Киоко обсъди на японски нещо с Ямаото и Куро. От време на време двамата мъже и Киоко хвърляха погледи към Дилайла, после продължаваха разговора.
Този път Киоко лично въведе гостите вътре. Дилайла искаше да стане и да погледне къде са се настанили в общата зала, но това би привлякло вниманието към нея. Трябваше да изчака друга възможност.
— Няма жилетка — прошепна тя.
— Разбрано — отвърна веднага Докс.
След минута Киоко се върна. Пристъпи към Дилайла и заговори: