Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
Дилайла кимна. Помълчахме, докато тя обмисляше думите ми.
— Настани ли се в нов хотел? — попитах.
Тя използваше едно и също име в „Льо Меридиен“ и „Шепот“, в случай че някой от клуба реши да я провери. Очевидно след тази вечер това трябваше да се промени.
Дилайла пак кимна.
— В „Ню Отани“. Близо до метростанция Акасака Мицуке. Под името Еме Акер.
— Добре, значи е уредено. Сега слушай. Ако нещо се обърка, ако ти потрябвам за каквото и да било, само кажи: „Тук е горещо“ и веднага ще дотичам.
— Как ще влезеш? — попита тя.
— Мисля, че пистолетът е добър аргумент при необходимост.
Тя се разсмя.
— И аз ще дойда — вметна Докс, — но понеже съм по-далече, ще ми трябва повече време.
Дилайла се усмихна.
— Не вярвам да ми трябва помощ от кавалерията.
Погледнах я.
— И аз не вярвам. Знам, че си свикнала да действаш без подкрепления, но довечера ще ги имаш. Запомни, сигналът е „Тук е горещо“. Използвай го, ако се наложи.
Дилайла кимна, но усещах, че го прави по-скоро за да ме успокои, отколкото от истинска убеденост. Е, нямаше какво друго да сторя, освен да я уверя, че може да разчита на нас. Така или иначе, тя вероятно бе права. Сигналът едва ли щеше да ни потрябва.
36.
В девет и половина вечерта Дилайла стигна до клуба. Беше облякла пурпурната рокля със сатенено бюстие, която си купи този следобед. Предната вечер бе забелязала, че много от компаньонките носят черно, и смяташе, че не е зле да изпъква. Е, червеният сатен подхождаше идеално за целта. Щеше да хваща мекото осветление в клуба по най-подходящия начин. Аксесоарите също бяха на място: черни обувки с високи токчета и закрити пръсти; старинна ръчна чантичка, изплетена от сребърни нишки; набрана сребриста наметка за по-впечатляващо. На лявата си китка носеше една-единствена диамантена гривна, която да хвърля отблясъци; на ушите — малки диамантени обици, избрани точно с обратната цел. Никакви обици не биха подхождали на сегашния тоалет, а и не искаше нещо да привлича излишно внимание към ушите й, след като в едното носеше слушалка. Слушалката беше малка, с телесен цвят, освен това спуснатата коса я прикриваше, но защо да рискува?
Докато завиваше по улицата към клуба, тя леко наведе глава и изрече:
— На позиция ли сте?
— Тук съм — отговори Рейн. Намираше се на една уличка южно от клуба, близо до мястото, където бяха паркирали вана.
— Разбрано — обади се и Докс. — Виждам те ясно като посред бял ден. И, скъпа, гледката е прелестна.
Тя се усмихна. Ако в Хонконг не бе виждала Докс в действие, би си помислила, че е прекалено голям шегаджия, за да му се довери в операция. Но не бе срещала по-хладнокръвен агент от него през онази нощ. Рейн й каза, че Докс си е такъв — вечно щурее, докато не дойде моментът да повали някого с карабината. Когато стреля, бе обяснил Рейн, Докс е невъобразимо тих и неподвижен. Ако му кажеш нещо, ще отговори, но сякаш е някъде другаде. Или по-скоро сякаш е тук дотолкова, че в момента преставаш да бъдеш реалност за него.
— Добре, започваме — заяви тя.
Продължи напред и пред нея отново се появиха двамата служители, застанали неподвижно като живи градински статуи. Когато тя зави по пътеката, те се поклониха едновременно. Дилайла им кимна, продължи напред и след малко се озова вътре по същата процедура, при същите двама охранители. Този път служителките отвъд дивана я познаха. Те се поклониха, едната от тях вдигна телефонната слушалка и каза няколко думи на японски.
Киоко се появи иззад вратата и заобиколи дивана. Стисна ръката на Дилайла и я огледа, явно доволна от видяното. Вероятно бе споменала на Куро за находката си и се радваше, че Лора ще направи добро впечатление.
— Куро-сан още не е тук — уведоми я Киоко, — но скоро ще дойде. Тази вечер има малко работа и не съм сигурна кога ще се освободи, но те очаква и се надявам, че ще можеш да изчакаш, както се уговорихме.
— Разбира се — отговори Дилайла.
— Да ти предложим ли нещо за пиене?
Дилайла кимна.
— Може би чай?
— Разбира се. Мляко? Лимон?
Дилайла се усмихна.
— Само чай.
Киоко кимна и посочи кожената скамейка.