Пътят на кралете (том II)

— Пируваме — отвърна небрежно Хесина.

— С какво?

— С необичайното, скъпи.

— Знаеш ли, скъпа, можеш да си доста странна — въздъхна Лирин.

— Нали точно това казах?

— Печелиш. Е, идвайте. На площада има събрание.

Хесина се навъси. Стана и слезе по покрива. Каладин погледна Тиен и двамата се изправиха. Каладин пъхна дървеното конче в джоба и внимателно заслиза, като внимаваше да не се подхлъзне по камъните, а обущата му джвакаха. Студена вода се стичаше по лицето му, когато слезе на земята.

Последваха Лирин към площада. Бащата на Каладин изглеждаше разтревожен и вървеше с онази съкрушена прегърбена походка, на която беше навикнал напоследък. Може би това беше преструвка за заблуда на Рошоне, ала Каладин виждаше и нещо истинско в нея. На Лирин не му се нравеше да се откаже от сферите, макар и това да беше част от измамата. Доста приличаше на предаване.

Пред тях, на градския площад се събираше тълпа. Всички носеха чадъри или пелерини.

— Какво става, Лирин? — попита тревожно Хесина.

— Рошоне ще излезе. Накара Вабер да повика всички. Общоградско събрание.

— В дъжда? — попита Каладин. — Не можа ли да изчака Светлия ден?

Лирин не отговори. Семейството крачеше мълчаливо, дори Тиен стана сериозен. Подминаха няколко дъждовни духчета, изправени в локвите. Те излъчваха бледосиня светлина. По форма приличаха на високи до глезена свещи без пламък. Появяваха се рядко извън дъждовния сезон. Хората казваха, че това са душите на дъждовните капки — светещи сини пръчици, които сякаш се топят, но не се смаляват, и имат по едно синьо око отгоре.

Когато семейството на Каладин пристигна, повечето граждани се бяха събрали и клюкарстваха в дъжда. Тук бяха и Йост и Нагет, но и двамата не махнаха на Каладин; от години вече между тях нямаше дори и подобие на приятелство. Каладин потръпна. Родителите му наричаха този град свой дом и баща му отказваше да напусне, ала с всеки изминал ден той все по-малко го чувстваше така.

Скоро заминавам, рече си Каладин. Нямаше търпение да си тръгне от Огнекамък и да остави зад гърба си тези дребнави хорица. Да отиде на място, където светлооките са красиви и почтени мъже и жени, достойни за дареното им от Всемогъщия високо положение.

Каретата на Рошоне приближи. През прекараните в Огнекамък години беше загубила много от лустрото си — позлатата беше олющена, а дървото беше нащърбено от чакъла по пътищата. Докато каретата влизаше на площада, Вабер и момчетата му най-сетне успяха да разположат малка тента. Дъждът се беше усилил и капките удряха тъканта с кухо барабанене.

При толкова много хора въздухът миришеше различно. Горе на покрива дъхаше на свежест и чистота. Сега беше тежък и влажен. Вратичката на каретата се отвори. Рошоне беше наддал на тегло и благородническите му одежди бяха прекроени, за да поберат шкембето. На коляното на десния му крак беше прикрепена дървена протеза, скрита от крачола. Сковано слезе от каретата и с мърморене се шмугна под тентата.