Пътят на кралете (том II)

— Харесваш дъжда, нали? — попита Каладин накрая.

— Аха — отвърна Тиен. Разбира се, той харесваше почти всичко. — Ама ми е трудно да зяпам така нагоре. Все примигвам.

По някаква причина това накара Каладин да се усмихне.

— Направих нещо за теб — рече Тиен. — Днес, в работилницата.

Родителите им се притесняваха; дърводелецът Рал беше взел Тиен, макар всъщност да не му беше нужен още един чирак. Говореше се, че е недоволен от работата на момчето. Тиен лесно се разсейва, оплакваше се Рал.

Каладин седна, докато момчето вадеше нещо от джоба си. Дървено конче, изкусно издялкано.

— Не се притеснявай от влагата — рече Тиен и го подаде. — Вече съм го намазал.

— Тиен — отвърна удивеният Каладин. — Това е красиво. — Подробностите бяха изумителни — очите, подковите, линиите в опашката. Изглеждаше съвсем като великолепните животни, които теглеха каретата на Рошоне. — Показа ли го на Рал?

— Каза, че е добро — отговори Тиен и се усмихна под голямата шапка. — Но ми каза, че би трябвало вместо това да направя стол. Един вид, имах проблеми.

— Но как… Искам да кажа, Тиен, той трябва да види, че е удивително!

— А, за това не знам — каза Тиен, все още усмихнат. — Просто кон. Майстор Рал харесва неща, които могат да се ползват. Неща, на които да седиш, неща, в които да си прибираш дрехите. Но си мисля, че утре мога да направя един хубав стол, с който майсторът да се гордее.

Каладин се взря в брат си — с невинно лице и приветлива природа. Беше запазил и двете, макар вече да беше юноша. Как така можеш винаги да се усмихваш?, помисли Каладин. Навън е отвратително, майсторът се държи с тебе все едно си кремлинг, градоначалникът бавно задушава семейството ти. А ти се усмихваш. Как, Тиен?

И защо ме караш и аз да искам да се усмихвам?

— Татко похарчи още една от сферите, Тиен — улови се, че казва Каладин. Всеки път, когато баща им бе принуден да прави това, като че ставаше малко по-блед и по-нисък. Напоследък сферите бяха тъмни, нямаха светлина. Не можеш да зареждаш сфери през дъждовния сезон. В крайна сметка всички потъмняваха.

— Има още много — отговори Тиен.

— Рошоне опитва да ни сломи. Малко по малко да ни задуши.

— Не е толкова зле, колкото изглежда, Каладин — рече Тиен и се пресегна да го улови за ръката. — Нещата никога не са толкова зле, колкото изглеждат. Ще видиш.

В ума на Каладин се появиха множество възражения, но усмивката на Тиен ги пропъди. Ето, в най-мрачното време от годината Каладин за миг усети, че е зърнал слънцето. Можеше да се закълне, че усеща как около тях става по-светло, дъждът се оттегля лекичко, небето се прояснява.

Майка им се появи зад ъгъла на къщата. Вдигна поглед към тях, като че й беше забавно да открие и двамата седнали на покрива под дъжда. Стъпи на по-ниската част. Тук за камъка се беше закачила малка колония бобинки; дребните двучерупчести създания се срещаха в изобилие през дъждовния сезон. Сякаш изникваха от нищото, като своите братовчеди охлювчетата, които бяха пръснати навсякъде по камъните.