Пътят на кралете (том II)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том II)». Краткое содержание книги:
— Без друго ще умрем — отбеляза Картите. — Сам го каза. — Неколцина от другите кимнаха.
Каладин пое дълбоко дъх.
— Трябва да опитаме да избягаме.
— Ама лагерът се охранява! — рече Безухият Якс. — Мостовите не се пускат навън без надзор. Знаят, че бихме избягали.
— Ще измрем — мрачно додаде Моаш. — Намираме се далече от цивилизацията. Наоколо няма нищо, освен пропастни чудовища. Няма и подслон от бурите.
— Знам — отговори Каладин. — Или това, или стрелите на паршендите.
Мъжете се умълчаха.
— Ще ни пращат долу всеки ден да обираме труповете — продължи Каладин. — И не ни слагат надзорници, понеже се боят от чудовищата. Повечето от задачите на мостовите имат за цел само да ни държат заети и да ни разсейват от мисли за нашата участ. Затова трябва да качваме горе само малко от спасеното имущество.
— Да не мислиш, че можем да си изберем някоя пропаст и да избягаме през нея? — попита Белязаният. — Опитаха да ги картографират изцяло. Отрядите дори не стигаха до другия край на Равнините — или ги убиваха чудовищата, или ги застигаше наводнение след буря.
Каладин поклати глава.
— Няма да постъпим така.
Той ритна нещо от земята — паднало копие. Запрати го към Моаш, който изненадано го улови.
— Мога да ви обуча да ги използвате — тихо рече Каладин.
Мъжете мълчаливо гледаха оръжието.
— Каква полза от подобно нещо? — попита Скалата, взе копието от Моаш и го заразглежда. — Не можем да се сражаваме срещу армия.
— Не. Но ако ви обуча, можем да нападнем през нощта някой пост. Можем да успеем да избягаме. — Каладин ги погледна в очите един по един. — Когато сме свободни, те ще пратят войници по петите ни. Садеас няма да допусне мостови да убият неговите войници и да им се размине. Налага се да се надяваме да ни подцени и първоначално да прати малък отряд след нас. Ако ги убием, може и да успеем да се отдалечим достатъчно и да се укрием. Ще бъде опасно. Садеас ще положи големи усилия да ни върне и най-вероятно накрая ще ни преследва цяла рота. Бурята да го отнесе, може би няма да успеем дори да се измъкнем от лагера. Но поне е нещо.
Млъкна и зачака, а мъжете се споглеждаха неуверено.
— Ще го направя — рече Тефт и се изправи.
— И аз — излезе напред Моаш. Изглеждаше нетърпелив.
— Аз също — каза Сигзил. — По-скоро ще заплюя алетите в лицата и ще загина от мечовете им, отколкото да остана роб.
— Ха! — обади се Скалата. — Аз пък ще готвя много храна за всички вас, за да сте сити, докато убивате.
— Няма ли да се биеш с нас? — изненадано попита Дуни.
— Под достойнството ми е — рече Скалата и вирна брадичка.
— Е, аз пък ще го направя — отговори Дуни. — С теб съм, капитане.
Другите започнаха да се присъединяват. Всеки от мъжете се изправяше, а неколцина взеха и копия. Не викаха и не ревяха от вълнение като другите отряди, които Каладин беше водил. Плашеха се от мисълта да се бият — повечето бяха просто роби или черноработници. Но имаха воля.
Каладин пристъпи напред и започна да очертава план.
44
Дъждовният сезон
Каладин мразеше дъждовния сезон. Той бележеше края на старата година и началото на новата, цели четири седмици дъжд — несекващ водопад от лениви капки. Дъждът никога не беше гневен и страстен като буря. Бавен, постоянен. Като че беше кръвта на старата година, която със залитане прави последните си крачки към кладата. Началото и краят на другите сезони бяха непредсказуеми, ала дъждовният никога не пропущаше да дойде по едно и също време всяка година. За съжаление.
Каладин лежеше на наклонения покрив на своя сом в Огнекамък. До него се мъдреше малко ведро катран, покрито с летвичка. Вече беше довършил изкърпването на покрива и ведрото беше почти празно. Дъждовният сезон беше отвратително време за такава работа, но тъкмо тогава и постоянното капене можеше да е най-досадно. Трябваше да оправят покрива след края на сезона, но така поне нямаше да се налага да търпят непрестанното капене върху масата за хранене през следващите седмици.
Легна по гръб и се загледа в небето. Май трябваше да слезе и да се прибере, ала вече бе прогизнал. Така че остана. Гледаше, мислеше.
През града минаваше поредната армия. Една от многото напоследък — войските често идваха през дъждовния сезон, попълваха припасите си и продължаваха нататък, към ново бойно поле. Рошоне наруши усамотението си и излезе да посрещне пълководеца — самия върховен маршал Амарам, явно негов далечен братовчед и началник на алетската отбрана в тази област. Беше един от най-прочутите воини все още останали в Алеткар; повечето бяха заминали за Пустите равнини.