Пътят на кралете (том II)

Тиен. Тукс. Гошел. Далет. Безименния роб, когото опита да лекува в робската кола на Твлкав. Всички завършиха еднакво. Каладин носеше провал. Понякога им даваше надежда, но какво беше надеждата, ако не друга възможност за провал? Колко пъти можеше да падне човек, преди вече да не е в състояние да се изправи?

— Мисля си, че ние сме невежи — промърмори Тефт. — Не ми харесва да слушам приказките на светлооките за миналото. Знаете, че техните жени пишат всички истории.

— Не мога да повярвам, че спориш за това, Тефт — рече гневно Белязаният. — Какво следва? Може би трябва да оставим Пустоносните да откраднат нашите сърца? Може би просто не ги разбираме. Или пък паршендите. Може би трябва просто да им позволим да убият нашия крал, когато им скимне.

— Няма ли и двамата да се разкарате, а? — тросна се Моаш. — Няма значение. Чухте Каладин. Дори той мисли, че все едно сме мъртви.

Каладин повече не можеше да понесе гласовете им. С олюляване се отдалечи от тях в тъмнината, далеч от факлите. Никой не тръгна след него. Влезе сред мрачните сенки. Светлина идеше само от ивицата небе високо горе.

Тук избяга от погледите на мъжете от отряда. Натъкна се на голям камък, препъна се и спря. Камъкът беше лигав заради мъха и лишеите. Постоя малко, опрял ръце в него, после с пъшкане се обърна да се облегне. Сил кацна пред него, все още видима, въпреки тъмнината. Приседна във въздуха и надипли роклята около краката си.

— Не мога да ги спася, Сил — прошепна изтерзано той.

— Сигурен ли си?

— Досега се провалях всеки път.

— И от това следва, че пак ще се провалиш?

— Да.

Сил се умълча.

— Добре тогава — рече най-сетне. — Да кажем, че си прав.

— Защо да се боря? Казах си, че ще опитам за последен път. Но се провалих, още преди да започна. Няма спасение за тях.

— Не означава ли нещо самата борба?

— Не и ако си обречен да умреш. — Той оброни глава.

Думите на Сигзил отекнаха в ума му. Животът преди смъртта. Силата преди слабостта. Пътят преди целта. Каладин вдигна поглед към небето. Приличаше на далечна река с чиста синя вода.

Животът преди смъртта.

Какво ли значи тази поговорка? Че хората трябва да се стремят първо към живота, а не към смъртта? Това беше очевидно. Може би имаше друго значение. Че животът идва преди смъртта? Пак беше очевидно. Въпреки това простите думи му говореха. Смъртта идва, нашепваха му те. Смъртта идва при всеки. Но животът идва пръв. Обичай го.

Смъртта е целта. А пътят — това е животът. Това има значение.

В каменния коридор повя студен вятър, мина край Каладин, донесе чисти и свежи миризми и отвя смрадта на труповете.

Никой не го беше грижа за мостовите. Никой не го беше грижа за онези на дъното, най-тъмнооките. И все пак, вятърът сякаш му шептеше отново и отново. Животът преди смъртта. Животът преди смъртта. Живей преди да умреш.

Настъпи нещо. Наведе се и го вдигна. Камъче. Едва го видя в тъмнината. Разбираше какво става с него — меланхолията, отчаянието. Случвало му се беше като по-млад, най-често през седмиците на дъждовния сезон, когато небето беше забулено от облаци. Тогава Тиен го ободряваше, помагаше му да се измъкне от отчаянието. Тиен винаги успяваше да се справи.

След като загуби брат си, преборваше по-неумело тази тъга. Беше се превърнал в един окаяник, когото не го беше грижа — но и който не изпадаше в отчаяние.

Ще ги проваля, помисли той със здраво стиснати очи. Защо да опитвам?

Не беше ли глупаво да продължава да се мъчи така? Веднъж само да можеше да победи. Това щеше да е достатъчно. Докато можеше да вярва, че е способен да помогне на някого, докато вярваше, че не всички пътища водят към мрака, можеше и да се надява.

Обеща си, че ще опиташ за последен път, помисли той. Те още не са мъртви.

Още са живи. Засега.

Оставаше нещо, което не беше пробвал. Прекалено се боеше от него. Винаги, когато беше опитвал, губеше всичко.

Явно окаяникът стоеше пред него. Той беше освобождаване. Апатия. Наистина ли Каладин искаше да се върне към това? Лъжливо убежище. Като беше такъв, не се спасяваше. Само затъваше все по-дълбоко и все по-дълбоко, докато накрая му се стори, че е по-добре да отнеме живота си.

Животът преди смъртта.

Каладин се изправи, отвори очи и пусна камъчето. Бавно се отправи към светлината на факлите. Мостовите вдигнаха очи от работата си. Толкова много питащи погледи. Някои изпълнени със съмнение, някои мрачни, други насърчителни. Скалата, Дуни, Хобер, Лейтен. Те вярваха в него. Той беше оцелял в бурята. Едно чудо.

— Има още едно нещо, което можем да опитаме — каза Каладин. — Но то най-вероятно ще доведе до убийството на всички ни от собствената ни армия.