Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Не — повтори Баяз и очите му се ококориха.
Тялото му се разтресе. Джизал с ужас и недоумение забеляза как камъните около него започнаха да се вдигат във въздуха. Полетяха пръти, откършени от храстите, цели туфи трева се отскубваха от само себе си от скалните склонове. Палтото му заплющя, повдигано от някаква свръхестествена сила.
— Не! — изкрещя Баяз, преди да се сгърчи във внезапен спазъм.
Едно от околните дървета се пръсна с оглушителен трясък и се разлетя на дребни трески. Някой крещеше, но Джизал почти не можеше да чуе какво. Конят му се вдигна на задните си крака и той не съумя да се задържи на седлото. В момента, в който се стовари по гръб на земята, вече всичко около него трептеше, сякаш обгърнато от мараня. Земята се разтресе и завибрира.
Главата на Баяз се отметна рязко назад, едната му ръка се стрелна право нагоре и пръстите й се сгърчиха. Покрай лицето на Джизал прелетя камък с размерите на човешка глава и се пръсна в една канара. Въздухът беше изпълнен с вихрушка прахоляк, парчета дърво, камъни, пръст и изпочупени вещи. Ушите му звънтяха от ужасяващо силния шум и воя на вятъра. Превъртя се рязко по корем, захлупи главата си с ръце и стисна здраво очи.
В мислите му се появиха приятелите. Уест, Яленхорм и Каспа, дори Бринт. После видя семейството и дома си, баща си и братята си. Видя и Арди. Ако оживее, ще бъде по-добър, обеща си с разтреперани устни, докато свръхестественият вятър опустошаваше клисурата над главата му. Никога повече няма да бъде егоист, край на суетата, край на мързела. Вече ще е по-добър приятел, по-добър син и по-добър любим за Арди, само да оживее. Дано оживее. Дано…
Джизал осъзна, че чува своето учестено дишане и усеща как кръвта нахлува в главата му.
Шумът беше изчезнал.
Отвори очи. Повдигна ръце от главата си и от тях се посипа дъжд от пръст и трески. Клисурата беше забулена от прахоляк. Сухите листа бавно се спускаха обратно на земята. Видя Деветопръстия, който стоеше наблизо. Имаше рана на челото, от която по мръсното му лице се стичаше яркочервена кръв. Пристъпваше бавно настрани, с изваден меч, отпуснат надолу покрай крака му. Срещу него стоеше мъж. Беше висок, с рунтава червена коса. Беше един от войниците, които бяха препречили пътя зад гърба им. Сега двамата с Деветопръстия един срещу друг бавно обикаляха в кръг. Джизал се изправи на колене и ги загледа със зяпнала уста. Нещо му подсказваше, че трябва да се намеси, но нямаше и най-малка представа как точно да го направи. Червенокосият внезапно скочи напред и замахна отгоре с меча си. Движението му беше светкавично, но Деветопръстия се оказа по-бърз. Той отстъпи встрани, пропусна свистящото острие само на инч от лицето си и докато се разминаваше с войника, го посече през корема. Онзи изпъшка, направи една-две ситни крачки напред и в следващия момент тежкият меч на Деветопръстия се вкопа с тъп звук в темето му. Червенокосият падна като подкосен по очи и от зейналата рана в главата му бликна кръв. Джизал не можеше да откъсне очи от разрастващата се локва около трупа му. Голямо тъмно петно, което бавно попива в прахта и пръстта.
Няма втори рунд. Няма две от три победи.
Внезапно осъзна, че чува шум от влачене на крака и нечие тежко пъшкане. Вдигна очи и видя Деветопръстия, който се беше вкопчил в огромен здравеняк. Двамата ръмжаха, залитаха, дърпаха се и се блъскаха, бореха се за един нож. Джизал ги зяпна. Това пък кога стана?
— Наръгай го! — извика Деветопръстия, без да спира да се бори с войника. — Мамка му, наръгай го!
Джизал не помръдна, остана коленичил, зяпнал двамата борещи се. Едната му ръка стискаше дръжката на рапирата, сякаш висеше от ръба на пропаст и това беше последната туфа трева, за която може да се хване, а другата просто висеше безжизнена до тялото му.
Чу се приглушено „туп“ и едрият войник изпъшка. От ребрата му щръкна стрела. Туп. Втора стрела. Третата стрела се заби почти до първите две. Онзи бавно се изплъзна от хватката на Деветопръстия, свлече се на едно коляно, задави се и изстена. Пропълзя към Джизал, после седна на земята с изкривено от болка лице. Изстена жално и легна по гръб, а трите стрели щръкнаха във въздуха като тръстики над някое езеро. Не помръдна повече.
— Какво стана с онова копеле Финиъс?
— Избяга.
— Ще доведе други!
— Трябваше да се оправям или с него, или с този.
— Аз щях да се оправя тук!
— Да бе. Какво точно смяташе да правиш, да го подържиш така още година-две, докато Лутар най-после реши да извади оръжие?
Странни гласове, сякаш нямаха нищо общо с него. Джизал се изправи с мъка. Устата му беше пресъхнала, коленете му се огъваха, а ушите му бяха заглъхнали. Няколко крачки встрани Баяз лежеше по гръб на пътя, а Кай беше коленичил до него. Едното око на магьосника беше затворено, а другото — полуотворено. Клепачът му трепереше и откриваше бялото на очната ябълка.