Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
Кулондр бе положил желязната си ръка на масата, за да облекчи рамото си от тежестта й. Въпреки че едва бе прехвърлил четирийсетте, той вече побеляваше. Чертите на дългото му като свети пости лице до една бяха смъкнати надолу, че и крайчецът на очите, ъгълчетата на устните и носът му също. А седнеше ли на трапезата, той затваряше очи по такъв особен, присъщ единствено нему начин, че всяко желание да го заговориш тутакси се изпаряваше. Никой всъщност и не припираше кой знае колко да чуе отговора му, защото случеше ли се Кулондр Желязната ръка да изтърве няколко членоразделни звука, а не само ръмжене, то туй бяха все приказки за беди и нещастия. Помня, че в деня, преди баща ми да замине на война, когато Кабюс показваше на дечурлигата огнестрелните оръжия и аз възторжено бях възкликнал: „Какви страховити оръжия! И колко много врагове ще погубят!“, Кулондр бе подметнал: „Враговете имат същите“, при това с такъв тон и поглед, от които се подразбираше, че нито един от тях, включително и баща ми, няма да отърве кожата.
Такива бяха присъщите склонности и талант на Кулондр — да лишава бъдещето от всяка надеждица. И в Мепеш не само прислугата, но дори побратимството бе започнало да се страхува, речеше ли Кулондр да се изяви словесно, защото то не бяха тогава пъклени пророчества, то не бяха смразяващи душата намеци и съкрушителни истини — толкова изкусно съумяваше той да разкрие и представи нещата откъм най-лошата им страна.
— Гос’ин барон — прогъгна войникът с хрипкавия глас на несловоохотливите, — ще ми се и аз да задам един въпрос!
— Задай, задай, драги ми Кулондр! — откликна се баща ми с обичайната си живост, но въпреки това силно обезпокоен, както и всички ние, от онова, което се канеше да изрече нашият голям мълчаливец.
— Гос’ин барон — изгъргори Кулондр, — а ще ли честваме отсега нататък в Мепеш празниците на светците, както го правехме досега?
Спогледахме се и докато баща ми се двоумеше какво да отговори, Совтер сухо отсече:
— Вече нямаме никакво основание да ги честваме, след като протестантството не признава култа към светците!
— Тъй си и мислех — рече Кулондр с погребален тон и притвори очи.
Всички приковаха поглед в него и около масата се възцари безрадостно мълчание. И такова униние обзе людете ни, и толкова се смаяха, че просто не знаеха, ако мога тъй да кажа, на кой светец да се молят. Те току-що бяха осъзнали, че за тази едничка вечер бяха загубили най-малко петдесетина празнични дни годишно.
Някъде подиробед в понеделник, 23 декември (тази драматична среща е описана най-подробно в Мисловника), барон Дьо Сиорак, господин Дьо Совтер, пастор Дюроа и четиримата братя Комон, най-големият, от които, Франсоа, беше владетел на Миланд и Кастелно, призоваха баронеса Дьо Сиорак да се яви в библиотеката на баща ми, за да я посветят в протестантската вяра и придумат да я приеме.
Като опитни военачалници Сиорак и Совтер се бяха справили изключително бързо и успешно с обръщането на Мепеш в новата вяра. Заемайки от блестящата тактика, използувана от Гиз при Кале, те бяха превзели едно подир друго всички укрепления и отбранителни валове, защищаващи града, преди изневиделица да хвърлят основните си сили срещу цитаделата. Но ако, освен всичко бяха разчитали и на ефекта от изненадата, то този път сметките им излязоха криви. От Франшу (а нея Барберин най-редовно осведомяваше за всичко) Изабел знаеше както за настъплението на Реформацията в замъка, така и че съпругът й, нейните синове, дъщеря й, братята Сиорак, Кабюс и Като, а също и цялата прислуга, мъже и жени, вече я бяха приели.
Но макар изолирана и като че ли обсадена отвсякъде от „ереста“, Изабел и не мислеше да се предава, дори напротив. Високомерна и войнствено настръхнала, досущ като петльов гребен, тя се появи в библиотеката на баща ми великолепно пременена, с широка плисирана яка и всевъзможни други труфила, заплела в разкошната си руса коса перли, останали й в наследство от нейните прадеди (на баща ми, разбира се, сърце не му даваше да прахосва екютата на побратимството по такива суетни гиздила).
И пак майка ми нападна първа, преди още баща ми и уста да беше отворил.
— Защо сте се събрали тук, господа, при това тъй многочислени? — надменно попита тя. — Да не сте решили срещу мен да се сдружите? Или пък съдници да ми бъдете? А може би възнамерявате накрая и на разпит да ме подложите? И нима заради това сте повикали четиримата ми братовчеди Комон? Хубава работа, седмина мъже срещу една нещастна и напълно беззащитна жена! Чувствате ли се достатъчно силни, за да ме превиете?
— Госпожо — рече баща ми, доста объркан от подобно, встъпление и от високомерието на майка ми, — словата ви са не само неразумни, но и напълно неоснователни! Никой тук не ви мисли злото, дори напротив. И ако виждате братовчедите си Комон, то е не само защото четиримата са едничките ви близки, останали ви от вашия именит род, но и поради туй, че след като, отдавна вече са приели протестантството, те сами настояха да присъстват, когато дойде време да ви приканим да се присъедините към нас. Колкото до господин Дюроа, когото също виждате тук…