Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“ ООД
- ISBN: 978-954-655-364-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч». Краткое содержание книги:
Имид я изгледа.
— Не вярваше на целия този боклук, нали?
— Не, разбира се, но тези хора вярват.
— И убежденията им ги убиват?
— Точно така.
— Но това е безумие! — С бебето на ръце, Имид Фактало пристъпи напред. — Чуйте ме! Аз съм Светец! Чуйте ме, всички!
Стенещите се смълчаха. Изпълнени с надежда очи блеснаха към него на светлината на пламъците.
— Нима не виждате? Трезвостта означава ясен поглед, а ясният поглед означава, че виждате истината! Виждате точно колко жесток, безразличен и грозен е всъщност животът ви! Виждате как други хора ви контролират, контролират всяка страна от окаяното ви съществуване, и не просто ви контролират — ебават се с вас!
Ахкания и един самотен приглушен писък отвърнаха на необмислената ругатня на Имид.
— Не може да говориш така!
— Мръсно, мръсно!
— Не, не, не искам да слушам това.
Бебето проплака.
— Всичко е само думи! — извика Имид. — Никой от властващите всъщност не дава и едно шибано…
— Тишина!
Думата прозвуча гръмко и отекна, ясно и силно, от входа на храма. Добродетелните по стъпалата се заизвръщаха натам с облекчени въздишки. Имид и Елас се взряха в загърнатата в сиво монахиня, която пристъпи напред и застана вдясно от олтара.
— Гръмогласната монахиня! — извика някой.
Бебето отново проплака.
Коленете на Имид се разтрепериха, щом жената в сиво изпъна обвинително пръст към него и изсъска:
— Ти!
— Аз! — отвърна Имид инстинктивно.
— Хулител на лъжливи истини!
— Какво? — изуми се Елас Сил.
— Нечестивец! Възвестител на Всичко, което не трябва да се знае!
— Е — викна Имид, внезапно и необяснимо одързостен, — доста късно е вече за това, нали?
Нови ахкания. И още по-лошо: зад тях на площада се събираше тълпа. Мъртви, както и живи.
— О! — каза Елас зад Имид, — сега вече я загази.
Монахинята вдигна ръце и извика:
— Присъда ще има! Господарката на Благонравието ще говори! От Пресветия си олтар. Ще говори!
Странен стържещ звук отекна от грубия каменен саркофаг до монахинята, а след него се чу треперещ глас:
— Бебе ли надушвам?
Един шамар по огромната отпусната буза, после друг, и още един, и още, и…
— Спри! Моля те! Не ме бий!
— Наусео? Събуди ли се?
Две размътени преситени очи примигаха, изуменото изражение се стопи, заменено от мръщене.
— Инеб Коф. Какво правиш, искаш да ме убиеш ли?
— Искам да те събудя!
— Спях ли? Не е изненадващо, знаеш ли. Пълен съм до пръсване… Каква нощ! Толкова неочаквано!
Инеб Коф стоеше на гърдите на Демона на Дебелината, или поне си мислеше така — може и да беше само на лявата част, тъй като Наусео Мързела се беше издул и бе запълнил цялата уличка, плът се беше струпала покрай двете стени и още плът се изливаше надолу почти до входа на уличката.
— Все едно — каза Инеб и се оригна с вмирисан на вкиснала бира дъх. — Трябваш ми буден и прав. Чака ни пътуване.
— Пътуване ли? Къде?
— Не далече, обещавам.
— Не мога. Много ще е трудно. Много ще е трудно… богове, откъде се взе този глад?
Инеб клекна и се почеса по пъпчивата челюст.
— Спотайвал се е, предполагам. Криел се е, дебнел е. Колкото до храната, да виждаш някакви псета по улиците? Котки? Коне? И аз не виждам. Тая нощ беше кървава баня и не е свършило още и наполовина. Кой можеше да си представи всичко това?
— Та какво стана все пак? — попита Наусео.
— Някой от града е наел двама некроманти да свалят тази ужасна тирания. — Подръпна носа си, понеже го сърбеше и течеше от всичката прах, натъпкана в него. — Май са започнали доста добре.
— Некроманти ли?
— Да. Единият е магьосник и освен това обвързва демони, което много ме изнервя. Изнервя ме, Наусео, о, да. Все едно, още не ми е посягал, което приемам за добър знак, след като бях толкова слаб, като се запознахме.
— Но вече никакви грижи, нали? — Наусео леко се размърда и грамади от плът се затъркаляха с грохот под Инеб. — Твърде силни сме вече. Няма жив обвързващ, който да може да ни вземе вече, каквито сме силни.
— Дано да си прав. Та значи тия некроманти, изглежда, държат на думата си. Ще дръпнат Макротус от трона, ще тупнат някой не толкова ужасен на мястото му и Куейнт се връща към нормалното си разумно и грохнало състояние. Може да е дори самият Некротус — другият го е възкресил, знаеш ли.
— О, каква радост!
— Все едно, трябва да тръгваме. Да си виждал Леност напоследък?