Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Спъването в собствената му ръка беше неочаквано. В един момент се люшна лекичко на една страна, в следващия краката му се оплетоха и това доведе до падане по очи, падане, което счупи нещо в челюстта му, и сега всеки път, щом завъртеше глава, вътре тракаха разни неща. Всичко това — вследствие на паническия му бяг от онази тълпа, тълпа, която толкова злобно бе подгонила мъртвите и ги разкъсваше. Низки предразсъдъци, скрити и под най-благодушната повърхност, което изобщо не беше изненада за краля, известен с прозвището Нихили, но все пак се беше оказало неприятно.

А сега се беше изгубил. В собствения си град. Безнадеждно изгубен.

Нямаше горящи сгради наблизо, тъй че се тътреше сам в тъмното, с дясната ръка, затъкната под лявата (кралската шивачка можеше да прави чудеса, стига все още да беше жива), и търсеше някой познат ориентир.

Ето защо странното преображение на улицата, по която вървеше, се оказа неочаквано: внезапно завихрилите се мъгли, оловният цвят на натежалото небе и огромната сводеста порта, появила се в другия край, порта, съградена изцяло от кости, от която излезе и закуцука към него изгърбена мършава фигура.

Некротус спря на двайсет крачки от фигурата, която също спря и се подпря тежко на чвореста тояга. След това фигурата вдигна костелива ръка и му махна.

Неудържима принуда задърпа Некротус напред и той се усети, че бавно пристъпва към фигурата.

— Кой си ти? — изсъска.

Качулатата глава се кривна настрани.

— Богът на смъртта? Жътваря на души? Костеливия рибар, който хвърля всеобхватната си мрежа? — Въздишка. — Не, просто един от слугите му. Нима нямам голям потенциал? Непрекъснато го казвам, но някой да ме слуша изобщо? Не, никога. Поддържам пътеката пометена и чиста, нали? Лъскам черепите на Портата, нали? Погледни ги — ослепителни, дори зъбите са напълно почистени от зъбен камък! Не съм мърляч, не, сър, ни най-малко!

Некротус се помъчи да се обърне и да побегне, но видя с ужас как краката му се повлякоха напред, един след друг, и пак, и пак, все по-близо до ужасяващата порта.

— Не! Аз бях възкресен! Не можеш да ме вземеш!

— Корбал Броуч. Един отвратителен акт след друг, о, как го презираме, о, да. Презираме, и много повече, защото ми възложиха да го подгоня. Да го пленя! Това трябва да значи нещо! Голям потенциал, тъй че ще докажа цената си. Събрал съм легион — всички жертви на Корбал Броуч — и ще го намерим, о, да, ще го намерим!

— Махай се! — извика Некротус.

Слугата се сепна.

— Какво?

— Махай се! Мразя те! Няма да мина през тази пъклена порта!

— Вие ме… мразите? — С тънък гласец.

— Да!

— Но какво лошо съм ви направил?

— Принуждаваш ме да мина през тази порта!

— Не обвинявайте мен за това! Аз просто си върша работата. Нищо лично…

— Разбира се, че е лично, мършав идиот такъв!

— О, всички сте едни и същи! Измъквам ви от жалкото ви съществуване, а да сте благодарни някога? Не, никога! Вие и скъпите ви убеждения, множеството ви заблуди и безсмислени вери! Изкусните ви самозаблуждения, целящи да измамят неизбежното. И вие ме мразите? Не, аз ви мразя! Всички!