Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“ ООД
- ISBN: 978-954-655-364-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч». Краткое содержание книги:
— Ами… тук някъде беше…
Някъде изотдолу отекна смътен стон.
Когато Емансипор Рийзи зърна Бочълайн, жителите, които все още можеха да мърдат, бяха продължили напред.
Господарят му крачеше бавно, стиснал ръце зад гърба си, и се спираше от време на време да размени дума-две с разните сакати мъртви и немрящи граждани, докато се приближаваше нехайно към дворцовите стъпала, където бе седнал слугата.
Бочълайн вдигна глава и присви очи към Емансипор.
— Крал Макротус вътре ли е?
Емансипор кимна и каза:
— О, да, няма да ходи никъде.
— Бях в компанията на крал Некротус — рече некромантът и се огледа. — Но, изглежда, сме се разделили. — В тази тълпа… все едно, подробностите не са важни. Доколкото схващам, господин Рийзи, не те е заговарял труп, решил на всяка цена да влезе в двореца?
— Не, господарю.
— А, разбирам. Любопитен съм, господин Рийзи, дали ти е хрумнало, че събитията са се задвижили с определено хищна скорост?
— Откакто Инвет Лоут изхвърча от тази сграда, целият град сякаш си е загубил ума.
— Инвет Лоут ли?
— Паладинът на Чистотата, господарю. Лорд на Рицарите на Щастието. Боя се… — Емансипор се поколеба. — Ами, ъъ, дадох му носна кърпа. Беше си разкървавил носа, видите ли. Беше просто елементарна учтивост, как може да бъда обвинен за това? Искам да кажа…
— Господин Рийзи, спри. Мразя празното дърдорене. Ако те разбирам добре, една от носните ти кърпи сега е в ръцете на този Паладин. И това според теб по някакъв начин е важно.
— Господарю, спомняте ли си онова поле с д'баянг, през което минахме преди, ъъ, пет или шест дена?
Бочълайн присви очи.
— Продължавай, господин Рийзи.
— Ами, пъпките се бяха разпъпили, нали? Наричат ги макове, но всъщност не са никакви макове, както съм сигурен, че знаете. Все едно, въздухът беше пълен със спори…
— Господин Рийзи, въздухът не беше пълен със спори, стига човек да останеше на пътя. Както си спомням обаче, имаше някакъв смут, в ума ти поне, който те накара да побегнеш като луд през онова поле — с носна кърпа на носа и устата.
Лицето на Емансипор почервеня.
— Корбал Броуч ме помоли да нося дробовете на онази жена, дето ги взе същата сутрин — господарю, те още дишаха!
— Дребна услуга значи…
— Простете, господарю, но в моите очи не беше дребна! Вярно, беше неприлично от моя страна, ужасът ми и последвалата паника имам предвид. Признавам. Но все едно. Както знаете, не обичам съживяващите алхимии — ступор и забрава, да, разбира се, при всяка възможност. Но съживяващи, както става от маковете на д'баянг? Не. Това го мразя. Та затова беше и носната кърпа.
— Господин Рийзи, кърпата, която си дал на Паладина, не беше пълната със спори на д'баянг, нали?
— Уви, господарю, тя беше. Мислех да я изпера, но…
— И Паладина го е прихванало?
— Така мисля. Изведнъж го обзе ревностно усърдие.
— Вероятно довело до… безразборно правораздаване?
— Би могло да се каже така, да.
Бочълайн поглади брадата си.
— Забележително. Маската на благоразумието, господин Рийзи, позволява всевъзможни прояви на нетърпимост и дори на гибелна агресивност. Щом тази илюзия бъде разкъсана обаче терорът на потисничеството се превръща в произволен акт, може би всеобхватен дори. — Замълча, потупа се с пръст по носа, след което продължи безмилостно: — Онзи сандък с монети по право принадлежи на теб, господин Рийзи. Възкресението на мъртвите? Напълно ненужно, както се оказва. Нужно беше само едно подбутване от ръцете на невинен, донякъде наивен слуга.
Емансипор зяпна некроманта. Обзе го отчаяно желание да отхвърли обвинението, да отрече всякаква вина, но бе загубил ума и дума. В ума му се въртеше смешен рефрен: „Не, не аз, не, не, не бях аз. Той беше. Кой беше? Някой друг! Само не аз! Не аз, не, не…“
— Господин Рийзи? Съвсем пребледня. Споменах ли, че никога досега не съм виждал очите ти толкова ясни? Бялото е направо изумително! Природна сила привлича всички неща надолу към земята. Ето защо допускам, че потокът на множество токсини в момента нахлува в горките ти стъпала. Ще се наложи да им се пусне кръв, опасявам се. Много кръв. Разбира се, сега не е моментът — не, не ме убеждавай в противното, господин Рийзи. Сега, ако обичаш, ме заведи при крал Макротус.
Емансипор се намръщи, а след това примига. Стъпала? Кръв? Макротус?
— С радост ще ви заведа при Макротус, господарю, и може да му говорите колкото искате, сигурен съм, макар да подозирам, че това няма да свърши нищо добро.
— Рядко говоря, за да върша добро, господин Рийзи. Е, да тръгваме ли?
Инвет Лоут никога не се беше чувствал по-жив, толкова жив, че това го убиваше, но всичко беше наред, след като и той самият убиваше предостатъчно, ако кръвта, зацапала меча му, говореше нещо, а беше почти убеден, че говори ясно как е нанасял святата присъда над нечестивите неумити кретени, които дръзваха да се смятат за достойни граждани на Куейнт, присъда, която бе съвсем правилна и беше негово право, не, задължение като Паладин на Чистотата, Паладин на Съвършенството, повел авангарда на жизнеността към неговата здравословна благодатна смърт, а ако той и благословеният му авангард прегазеха няколко бебета и кекави старци по пътя си, е, нищо не можеше да се направи за това, нали, не и след като каузата беше справедлива, толкова справедлива, че заслепяваше като огъня на самото слънце, всепоглъщаща, стъргаща месото от костите и, да, сигурен беше, че стъргаща е правилната дума, а и защо да не е, не беше ли той Паладинът на Правилното, със сигурност беше точно това — и виж! Нощта все още е млада, изключително ярка всъщност, с всичките тези горящи коптори и техните горящи обитатели, никой от които не заслужаваше по-малко гадна, по-малко изпепеляваща смърт, защото присъдата идеше във всички форми, във всички големини, включително и онези опърпани одеяла, увили врещящи гадни бебешоци всичките наредени пълнички и сладички от монахините, които като нищо можеше да са хубави под онези техни була, кой можеше да отрече че такива мисли са приемливи след като бяха монахини и прочие, а той беше Паладинът на Честността и крачеше по тази улица от огън, а нямаше ли някаква пещера в пъкъла която беше само огън и терзание, може би не, но трябваше да има, ако питаха Инвет Лоут, някое запазено място на вечната болка за всички тези болнави говна лошо облечени в човешка кожа, огньове, които да могат да я напукат да изтръгнат месото отдолу и как щяха да се гърчат и да храчат и да повръщат мръсна слуз в несекващ порой от гадни отрови, и всичката плът щеше да се излива гънка по гънка лепкава и пъпчива с големи гноясали пори, плътта изпълва улицата и как да го подмине това? В името на Богинята, беше живо!