Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“ ООД
- ISBN: 978-954-655-364-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч». Краткое содержание книги:
— Кой го интересува това? — настоя Некротус. — Аз просто си искам трона!
— Но дали гражданите на града ви ще приемат управлението на немрящ крал?
— Щом са приели толкова лесно да ги управляват родени с умрял мозък, магьоснико — изръмжа дрезгаво Некротус, — защо не?
— Е — отстъпи Бочълайн. — Вярно е, че простолюдието се радва на скандали, стане ли дума за кралски особи. Предполагам, че това спокойно може да се квалифицира така.
Тази нощ гражданите бяха навън, дишащи и бездиханни, спретнати и здрави, опърпани и разкапани. Чуваха се дрезгави викове и накъсани пронизителни писъци, дивашки смях и трясък на бутилки. Пожари бушуваха на фона на нощното небе, пушек се къдреше и трупаше на облаци. И, както видя Инеб Коф, всякакви драми се разиграваха пред очите им.
Мъртъв художник гонеше собственик на галерия и си искаше парите с толкова жалостив и хленчещ глас, че демонът изпита желание да го убие повторно, не че това щеше да свърши някаква работа, но все пак можеше да се окаже удовлетворително. Докато Инеб обмисляше дали да го подгони, двамата ги подминаха и се скриха в една уличка. А от съседната излизаха тълпа мъхнати деца, явно изпълзели от някое тайно гробище в някой заден двор: бяха намерили убиеца си и сега крачеха, пееха страховито и размахваха като трофеи разчленени крайници. Странна подробност, която Инеб забеляза: разкъсаният убиец, изглежда, беше изключителен с това, че имаше три ръце, освен ако децата не бяха проявили невнимание, както правят обикновено децата, или пък не знаеха да броят добре. Все едно, хлапетата бяха щастливи, а щастието е хубаво нещо, нали?
— Това е лудост — каза Сторкул Пърдж. — Отивам да си намеря бардака, където са разумните хора.
Бочълайн ѝ отвърна с поклон.
— Скъпа Рицарке на Щастието, благодаря за приноса ви тази нощ. Вярвам, че виното ви възстанови?
А тя примига.
— Възстанови? О, да. Възстанови, съживи, ободри, въодушеви даже. — Огледа очите на спътниците си и най-накрая се спря на двете мъртви. — О, вие не сте добре, нали?
— Чак сега ли забелязахте? — Некротус се усмихна. — Всъщност това ми харесва. Вие сте моят тип жена… Мисля… Вече.
— Само за да не си направите погрешни изводи, не вървя евтино — каза високомерно Сторкул.
— Отвратително — измърмори Инеб Коф. — Но прелестно.
— Да продължим ли все пак? — обърна се Бочълайн към Некротус и в отговор той потрепери и кимна.
Сторкул Пърдж изхъмка и тръгна нанякъде залитайки, сигурно към стария си бардак.
Крал Некротус направи кратко спазматично усилие да среше с костеливи пръсти дългата си чорлава и нацвъкана с птичи курешки коса, а после тръгна с весела стъпка, като дори подритваше.
— О, ще танцувам! По целия път до двореца! Оо! Колко унизително!
Некромантът погледна питащо Инеб Коф и демонът кимна.
— Абсолютно. С вас двамата съм. Не бих пропуснал това, няма начин.
— Всъщност бих искал да направите още нещо за мен — каза Бочълайн.
— Гадно ли е?
— Ами, да, предполагам.
— Добре, тогава ще го направя.
Имид Фактало, бебето и Елас Сил излязоха пред просторния преден вход на Великия храм на Господарката и зяпнаха опулени десетките тела, нападали по широките стъпала към подиума и олтара на него.
— Клане — каза с разтреперан глас Имид.
Елас изсумтя и поклати глава.
— Не непременно. Да виждаш кръв? Не виждам никаква кръв.
— Ами, доста тъмно е…
— Не, дори под стойките с факлите няма.
— Но никой не се движи.
— Прав си… адски е странно. Хайде, ела да видим отблизо.
Тръгнаха през площада. На две улици зад храма гореше жилищна сграда, бълваше в небето искри и на техния фон силуетът на Храма на Господарката се очертаваше като тъмна затворена гробница.
— Типично — изсумтя Елас Сил. — Свили са се вътре като под обсада и предполагам, че е точно така. Май няма да чуем скоро зловещи възвания от олтара, а? Богинята сигурно трепери от страх в някоя дупка.
— Шшш! В името на Бездната, Елас, луда ли си?
— Луда ли? Луда съм, да. Направо побъркана.
Приближиха се към стълбището и пръснатите по него тела, тела, които започваха да се размърдват, чули гласовете им. Надигаха се глави, замаяни очи се впиваха в тях. Имид и Елас спряха.
— Тя няма да ни спаси! — изохка някаква жена. — Нездрави хора… навсякъде! Пиене… и дим — навсякъде! Ахх, призлява ми. Само като ги видя! Погнуса, гадост, болест, мор!
И всички застенаха в хор:
— Погнуса, гадост, болест, мор!
— Богиньо на бездната! — възкликна шепнешком Имид. — Добродетелни наивници! И виж, гаснат пред очите ни!
— Спомни си какво ни учиха като светци — каза Елас. — Разгулът, стане ли повсеместен, е като мор. Убийствена, всепоглъщаща орда демони, покваряващи умове, тела и души. Разгулът е зловещото бягство от естественото страдание, а естественото страдание е верният път, по който трябва да се върви. Защо? Защото е единственият честен път.