Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Но пък, от друга страна, защо не? Не беше ли държавният апарат повторение на баланси, тежести и противотежести? Разбира се, че беше. Метафорично. С краля в средата, обременен по рождено право и увиснал в съоръжение, основано на заблуждаващото понятие за йерархично превъзходство. Сякаш неравенството може да се оправдае в името на традиция и подразбиращите се предпоставки за него са самоочевидни и неопровержими. И не беше ли този ревностен и фанатичен стремеж към здраве също такава илюзия за превъзходство, само че този път подчинена на морални убеждения? Сякаш жизнеността сама по себе си е нещо добродетелно?

За жалост, помисли Емансипор, докато вървеше по широката дълга колонада, присъщо е за мръсната човешка природа да скалъпва сложни системи на вярване, всички предназначени да подхранват нечие его. И да държат под контрол тези с не толкова неприятно его. Безкрайно множество ножове, притиснати до нечие друго гърло…

Трясък на счупено стъкло прекъсна мислите му. Лъскави парчета западаха навътре от двете страни на величествения коридор. Странни, ужасяващи фигури се заизмъкваха на свобода. Здравите мъртъвци. Излизаха от изправените си ковчези, протягаха ръце и дращеха във въздуха. Ужасяващи стонове се изтръгваха от съсухрени гърла, усти зейваха широко. Залитаха и се тътреха, а виковете им ставаха все по-силни и отчаяни.

Емансипор Рийзи зяпна втрещен, а след това изпъшка и промърмори:

— Корбал Броуч…

Един труп се извърна и изсъхналите му очи сякаш се впиха в Емансипор. Не беше изгнил колкото повечето останали и странни течности капеха като сълзи по отпуснатите му страни. Челюстта се раздвижи, изпука и най-сетне каза:

— Всичко е лъжа.

— Кое?

— Отиваме си. Всички. На същото място. Здравите, болните, убийците, светците! Същото ужасно място! Претъпкано, толкова претъпкано!

Мъртвите, както отдавна беше открил Емансипор, рядко имаха да кажат нещо добро. Но дори и тогава не можеше да се намерят двама мъртъвци, които да кажат едно и също. Обзе го нарастващо любопитство за подробностите в неизброимите лични кошмари, които носи смъртта.

— Как изглежда то? — попита слугата. — Това претъпкано място?

— Гигантски пазар — отвърна трупът, пръстите му дращеха в нищото. — Толкова много храна. Съкровища. Толкова много… неща!

— Е, това не звучи толкова зле.

— Но нямам никакви пари! — изкрещя трупът и задраска с нокти лицето си, след това се обърна, тръгна нанякъде и простена: — Никакви пари. Никакви. Никакви. Всичка други имат пари — дори убийците! Защо не и аз? Ох, защо не и аааз?

Емансипор зяпна след него.

Мъртва жена залитна наблизо, сякаш се навеждаше и вдигаше от пода невидими неща.

— Това не е моето! — проплака тя. — И това не е моето! Ох, къде е бебенцето ми? Чии бебета са тези? Ох! Ох! — Продължи напред, като вдигаше и захвърляше невидими бебета. — Всички са толкова грозни! Кой е родил всички тези грозни бебета?