Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“ ООД
- ISBN: 978-954-655-364-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч». Краткое содержание книги:
Имид Фактало заситни предпазливо напред. И видя в сметта две малки фигури. Нелепо дребни и кльощави. Отляво — мъж с набръчкана като на златна фурма кожа. До него — жена, мъничка, но все пак зряла жена, сякаш някой извратен майстор беше направил цицеста тънкокрака кукла, с която да глези болните си фантазии.
— Мостове на Бездната! — прошепна Елас Сил. — Какво са тия двамата?
Сбръчканият отвърна:
— Аз съм Дебелина, известен на много мои приятели като Наусео Мързела. А приятелката ми е Леност, Сенкер Късната на име. А не ми ли намирисва тук на нещо? Нещо… предстоящо? Съживяващо? О, да, мирише ми. Ти можеш ли да го помиришеш, Сенкер?
— Не мога да се занимавам с мирисане.
— Ах, да. Досадата се връща… със закъснение!
— Тази миризма е бебешко ако — каза Имид Фактало.
— Не това. Нещо друго. Нещо… чудесно.
Зад тях се разнесоха крясъци.
— Какво беше това? — попита Наусео.
Елас Сил дръпна Имид за ръката.
— Да се махаме оттук.
Заобиколиха двата демона и Имид попита:
— Сега накъде?
— Във великия храм. Да дадем бебето на монахините.
— Добра идея. Те ще знаят какво да правят с него.
Зад тях Наусео Мързела пропълзя към демонката на Леността.
— Чувствам се по-добре, знаеш ли? По-добре. Странно е. Промени идат към Куейнт, о, да.
Писъците се приближиха.
— Май трябва да бягаме — каза Сенкер.
— Да бягаме ли? Защо?
— О, прав си. Защо да си правим труда?
Емансипор Рийзи излезе от тронната зала. Макар че, честно казано, трудно можеше да се нарече тронна зала, освен ако механизъм в желязна рамка с ремъци, колела и оси, голям колкото стая, можеше да се нарече трон.
Но пък, от друга страна, защо не? Не беше ли държавният апарат повторение на баланси, тежести и противотежести? Разбира се, че беше. Метафорично. С краля в средата, обременен по рождено право и увиснал в съоръжение, основано на заблуждаващото понятие за йерархично превъзходство. Сякаш неравенството може да се оправдае в името на традиция и подразбиращите се предпоставки за него са самоочевидни и неопровержими. И не беше ли този ревностен и фанатичен стремеж към здраве също такава илюзия за превъзходство, само че този път подчинена на морални убеждения? Сякаш жизнеността сама по себе си е нещо добродетелно?
За жалост, помисли Емансипор, докато вървеше по широката дълга колонада, присъщо е за мръсната човешка природа да скалъпва сложни системи на вярване, всички предназначени да подхранват нечие его. И да държат под контрол тези с не толкова неприятно его. Безкрайно множество ножове, притиснати до нечие друго гърло…
Трясък на счупено стъкло прекъсна мислите му. Лъскави парчета западаха навътре от двете страни на величествения коридор. Странни, ужасяващи фигури се заизмъкваха на свобода. Здравите мъртъвци. Излизаха от изправените си ковчези, протягаха ръце и дращеха във въздуха. Ужасяващи стонове се изтръгваха от съсухрени гърла, усти зейваха широко. Залитаха и се тътреха, а виковете им ставаха все по-силни и отчаяни.
Емансипор Рийзи зяпна втрещен, а след това изпъшка и промърмори:
— Корбал Броуч…
Един труп се извърна и изсъхналите му очи сякаш се впиха в Емансипор. Не беше изгнил колкото повечето останали и странни течности капеха като сълзи по отпуснатите му страни. Челюстта се раздвижи, изпука и най-сетне каза:
— Всичко е лъжа.
— Кое?
— Отиваме си. Всички. На същото място. Здравите, болните, убийците, светците! Същото ужасно място! Претъпкано, толкова претъпкано!
Мъртвите, както отдавна беше открил Емансипор, рядко имаха да кажат нещо добро. Но дори и тогава не можеше да се намерят двама мъртъвци, които да кажат едно и също. Обзе го нарастващо любопитство за подробностите в неизброимите лични кошмари, които носи смъртта.
— Как изглежда то? — попита слугата. — Това претъпкано място?
— Гигантски пазар — отвърна трупът, пръстите му дращеха в нищото. — Толкова много храна. Съкровища. Толкова много… неща!
— Е, това не звучи толкова зле.
— Но нямам никакви пари! — изкрещя трупът и задраска с нокти лицето си, след това се обърна, тръгна нанякъде и простена: — Никакви пари. Никакви. Никакви. Всичка други имат пари — дори убийците! Защо не и аз? Ох, защо не и аааз?
Емансипор зяпна след него.
Мъртва жена залитна наблизо, сякаш се навеждаше и вдигаше от пода невидими неща.
— Това не е моето! — проплака тя. — И това не е моето! Ох, къде е бебенцето ми? Чии бебета са тези? Ох! Ох! — Продължи напред, като вдигаше и захвърляше невидими бебета. — Всички са толкова грозни! Кой е родил всички тези грозни бебета?