Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Гай се остави да го помъкнат две жени на средна възраст, по една от всяка страна. Макар че не го виждаше, усети, че Бруно се бе отдръпнал към голямата маса с обидена, раздразнена усмивка.
— Справяш ли се, Гай? — Мистър Фокнър взе полупразната чаша от ръката му. — Да пийнем нещо по-добро на бара.
Наляха му половин чаша уиски. Гай говореше, без да разбира какво казва. Убеден бе, че е заявил: „Престанете с тази работа, кажете на хората да се разотиват.“ Но очевидно не го бе казал, инак мистър Фокнър нямаше да се смее с цяло гърло. Или кой знае?
Гай забеляза, че докато разрязваха тортата, Бруно наблюдаваше от долния край на масата, и то най-вече Ан. Устата му приличаше на тънък, налудничаво усмихнат процеп, очите му бляскаха като диамантената игла върху тъмносинята му връзка, а лицето му изразяваше същата смесица от печал, благоговение, непоколебимост и жизнерадост, която бе забелязал в първия миг на познанството им.
Бруно се приближи към Ан.
— Май се познаваме отнякъде. Не сте ли роднини с Теди Фокнър?
Гай видя как ръцете им се срещат. Беше си представял, че няма да може да го понесе, а ето че го понасяше, без да направи нищо.
— Той ми е братовчед — обясни с непринудена усмивка Ан — преди една секунда се бе усмихнала другиму със същата усмивка.
Бруно кимна.
— Няколко пъти сме играли голф заедно. — Гай усети, че някой го хвана за рамото.
— Имаш ли една минутка, Гай? Бих искал… — Той разпозна гласа на Питър Ригс.
— Не, нямам. — Гай тръгна след Бруно и Ан. Хвана здраво лявата ръка на Ан.
Бруно пристъпваше от другата й страна — изпънат като струна, много свободно, крепеше в ръка неначенато парче сватбена торта.
— С Гай сме стари приятели. Стари познати. — Намигна му зад главата й.
— Така ли? Откъде се познавате?
— От училище. Стари училищни другари. — Бруно се ухили. — Да ви кажа, мисис Хейнс, че вие сте най-красивата булка, която съм виждал от много време насам. Действително се радвам, се запознах с вас — заяви той, без да е натрапчив, ала с убедителна настойчивост, която накара Ан отново да се усмихне.
— И аз много се радвам, че се запознахме — отвърна тя.
— Надявам се да се видим пак, тримата. Къде смятате да живеете?
— В Кънетикът — съобщи Ан.
— Хубав щат е Кънетикът — заяви Бруно и отново намигна на Гай, след което се оттегли с изискан поклон.
— На Теди ли е приятел? — попита Гай. — Теди ли го е поканил?
— Не гледай толкова тревожно, скъпи! — присмя му се Ан. — След малко тръгваме.
— Къде е Теди? — Ала в същия миг се запита какъв смисъл имаше да търси Теди, какъв смисъл имаше да прави въпрос от това.
— Зърнах го преди две минути в горния край на масата — обясни Ан. — Ето го Крис. Трябва да отида да му кажа добре дошъл.
Гай се обърна, огледа се за Бруно и го видя да си сипва фаршировани яйца и весело да бъбри с двама младежи, които му се усмихваха, сякаш дявол им бе направил магия.
Иронията бе, че Ан никога не бе имала възможност да го опознае, помисли си Гай с горчивина малко по-късно в колата. Когато се запознаха, страдаше от меланхолия. Сега — а това толкова рядко му се случваше — полагаше усилия да се държи уж естествено. Навярно само няколко дни в Мексико Сити бе такъв, какъвто бе в действителност.
— Онзи човек със синия костюм в „Диймс“ ли е учил? — попита го Ан.
Караха към Монток Пойнт. Роднина на Ан им бе отстъпила вилата си да прекарат там три дни от медения месец. Имаха само три дни, понеже след по-малко от месец Гай беше обещал да постъпи на работа в архитектурното ателие „Хортън, Хортън и Кийс“ и преди да започне, щеше да се наложи да работи двойно повече, за да завърши проектите за болницата.
— Не, известно време бяхме заедно в института. — Ала защо пригласяше на лъжите на Бруно?
— Има интересно лице — сподели Ан и придърпа роклята при глезените, преди да повдигне нозе върху седалката.
— Интересно ли?
— Не искам да кажа, че е привлекателно. Просто вглъбено.
Гай стисна зъби. Вглъбено? Нима не виждаше, че е луд? Опасен луд! Нима никой не го забелязваше?
32
Секретарката в приемната на ателието „Хортън, Хортън и Кийс“ му подаде бележка, че се е обаждал Чарлс Бруно и му е оставил телефонния си номер. Беше номерът на дома му в Грейт Нек.
— Благодаря — каза Гай и пое през фоайето.
Ами ако от фирмата записваха телефонните обаждания? Не ги записваха, но да предположим, че го правеха. Ами ако Бруно се отбиеше някой ден? Ала „Хортън, Хортън и Кийс“ бяха такива мошеници, та Бруно нямаше да се различава особено. Впрочем не беше ли именно тази причината, поради която самият той бе тук — за да се потопи в мръсотията, въобразявайки си, че отвращението е изкупление и че ще се чувствува по-добре в тази среда?