Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Случайно да си донесъл бутилка със себе си?…
Боб скокна.
— Разбира се. Съвсем забравих, а ми тежи. — Остави я на масата и зачака Гай пръв да отпие. Боб беше около четиридесет и пет годишен, сдържан, ала жизнерадостен, заклет ерген, напълно отдаден на професията си, с авторитет като специалист.
— Давай пръв — подкани той Гай. — Откакто сме насаме, искам да вдигна отделен тост за Ан. Много е красива, Гай. — И добави тихо, с усмивка: — Красива като бял мост.
Гай стоеше, втренчил поглед в отворената половинлитрова бутилка. Врявата отвън сякаш взимаше на подбив и него, и Ан. И шишето на масата бе част от заговора — изтъркана, смешновата притурка към традиционната сватба. Беше пил уиски на сватбата си с Мириам. Гай запрати бутилката в ъгъла. Разби се със силно дрънчене и само за секунда клаксоните престанаха да се чуват, не се чуваха гласовете, млъкна и глупавото тремоло на органа. После всичко отново зашумя.
— Извинявай, Боб. Много извинявай.
Боб не преставаше да го наблюдава.
— Изобщо не те упреквам — с усмивка произнесе той.
— Затова пък аз се упреквам!
— Виж какво, драги…
Личеше, че Боб се чуди дали да се разсмее, или да остане сериозен.
— Почакай — предложи най-сетне той, — ще донеса нещо друго за пиене.
Боб тъкмо се запъти към вратата, когато тя се отвори и кльощавото тяло на Питър Ригс се вмъкна вътре. Гай го запозна с Тричър. Питър беше дошъл за сватбата чак от Ню Орлийнс. Мина му през ума, че не би дошъл за сватбата му с Мириам. Ненавиждаше я. Слепоочията му се бяха прошарили, въпреки че усмивката на мършавото му лице бе като на шестнадесетгодишно момче. Гай отвърна на кратката му прегръдка с усещането, че машинално се задвижва по някакъв коловоз както в онази петъчна нощ.
— Време е, Гай — подкани го Боб, отваряйки вратата.
Гай тръгна редом с него. До олтара имаше дванадесет стъпала. Мина му през ума, че всички го гледат осъдително. Смълчали се от ужас, досущ като Фокнърови тогава в колата. Кога щяха да се намесят и да прекратят всичко това? Още колко щяха да търпят?
— Гай! — прошепна някой.
Шест, броеше Гай, седем.
— Гай! — чу го ясно, макар и слабо, и се обърна наляво, проследи погледите на две жени, които бяха извърнали глави, и безпогрешно разпозна лицето на Бруно.
Гай отново впери поглед напред. Бруно ли беше или някакво привидение? Лицето му бе разтегнато в усмивка, сивите очи пронизваха като стрели. Десет, единадесет, преброи Гай. Дванадесет стъпала догоре, прескочи седмото… Лесно ще го запомниш, звучи насечено. Кожата на главата му гореше. Това не доказваше ли, че бе зърнал привидение, а не Бруно? Замоли се: Боже, направи така, че да не загубя съзнание. По-добре това, отколкото да се ожениш, провикна се вътрешният му глас в отговор.
Стоеше до Ан, а Бруно беше тук, заедно с тях — не бе случка, не и миг, беше състояние — нещо извечно и завинаги, Бруно, той, Ан. И движението по коловоза. Цял живот движение по коловоза, докато смъртта ни раздели, ето го наказанието. Какво по-голямо наказание от това?
Наоколо кимаха и се усмихваха лица и Гай усети, че им подражава като идиот. Намираха се в клуба „Сейл Енд Ракет“. Имаше лека закуска и всеки държеше чаша за шампанско, дори и той самият. А Бруно го нямаше. В действителност нямаше никого — само набръчкани, безобидни напарфюмирани старици с шапки. В този миг мисис Фокнър обгърна врата му с ръка и го целуна по бузата, а над рамото й той зърна Бруно, който се провираше през вратата със същата усмивка, същите пронизващи очи, с които ги бе открил по-рано. Бруно се насочи право към него и спря, олюлявайки се.
— Всичко най… най-хубаво, Гай. Нямаш нищо против, че се отбих, нали? Та това е такъв щастлив момент!
— Измитай се. Веднага се измитай оттук.
Усмивката на Бруно бавно се стопи.
— Току-що се върнах от Капри — промълви той със същия дрезгав глас. Беше облечен в нов наситеносин костюм от габардин с широки ревери като на фрак. — Как я караш, Гай?
Една от Анините лели, ухаеща на парфюм, избърбори пожеланията си в ухото му и Гай й благодари. Обърна се и понечи да се отдалечи.
— Само исках да ти пожелая всичко добро — заяви Бруно. — Ето, казвам ти го.
— Измитай се. Вратата е зад гърба ти. — Помисли си, че не бива да говори повече. Щеше да загуби самоконтрол.
— Нека се помирим временно, Гай. Искам да се запозная с булката.