Портата на дявола

Колата пристигна.

Сергей излезе и застана до вратата. Катерина целуна продължително Кърт и се качи.

След половин час всичко това вече беше спомен. Кърт и Джо се носеха през мастиленочерните води на Атлантика в своята баракуда, устремени към кулата от магнитна скала. Стигнаха до нея за по-малко от два часа, като приближиха района с голямо внимание.

– Не улавям нищо на сонара – докладва Джо.

– Ако вече са тук, вероятно звукът ще е като от копаене на чакъл – каза Кърт. – Поне ако са планирали да отнесат голямо количество от материала. Трябва да сме в обхват за видимост – продължи той. – Включи светлините.

Джо ги включи, дългите тънки жълтеникави лъчи се простряха над подводния ландшафт. Кърт отново се удиви от гледката на корабните останки по морското дъно. Веднъж бе имал късмета да се гмурка в лагуната Трук, където през Втората световна война американският флот бе потопила шейсет японски кораба и свалил над двеста самолета. Останките бяха по-разпилени от тези при Портата на дявола, но гледката бе много подобна на тази, която се стелеше сега пред очите му.

– Нека се спуснем до онзи стар кораб „ Либърти” – предложи Джо. – Там ще сме почти невидими.

Кърт погледна диаграмата, на която бяха обозначени останките. Плъзна умело подводницата до един празен участък точно до големия кораб. Докато се спускаше, имаше странното чувство, че е рибка в аквариум, наместена до огромния кораб, в който зееше голяма дупка.

– Изгаси светлините – каза той.

Джо премести няколко превключвателя и баракудата внезапно потъна в пълен мрак.

Кърт вдигна ръка, за да тества старата поговорка за пълния мрак, в който дори не можеш да видиш ръката пред очите си. Тук долу това важеше с пълна сила, поне до зазоряване.

– Колко въздух имаме? – попита той.

– За около десет часа.

– Добре – опита се да остане напълно спокоен Кърт, – сега можем само да чакаме.

След четири часа Кърт усети как Джо го потупва по рамото. Бяха решили да спят на смени по два часа. Кърт се надяваше това потупване да означава, че гостите им са пристигнали.

– Става ли нещо? – попита той, като се изправи и удари глава в тавана, а коляното си в панела отпред.

– Да, слънцето изгрява.

Кърт погледна нагоре. Оттам се виждаше неясна светлина. Но долу все още беше тъмно и единствената светлина идваше от сияещия фосфорен циферблат на часовника му за гмуркане, беше почти седем сутринта. Трябваше да е доста светло на повърхността.

Опита да се протегне, но не успя.

– Следващия път като правиш подводница, я направи по-височка.

– Разбира се – отвърна Джо.

– Тук е по-зле и от полет за Австралия в икономична класа.

– Там поне сервират храна – отбеляза Джо, – нищо че е само фъстъци.

– Така е – съгласи се Кърт, като си мислеше, че можеха да се подготвят и по-добре. Честно казано, не беше смятал, че ще се наложи да чакат толкова дълго. Най-големият му страх бе, че ще пристигнат твърде късно и ще видят как убийците вече работят, което щеше да направи задачата им доста по-трудна, дори невъзможна.