Една любов в Париж

Във весело игривата светлина Рю де Рен не изглеждаше мрачна и сивите стари къщи сякаш не бяха тъй схлупени и жалки, както преди; над тях се беше спуснала приятна топлинка, както върху много стари жени, изпаднали в бедност. След като слънцето им се усмихваше, сградите се чувствуваха също тъй самоуверени, както и разкошните нови здания по другия бряг на реката, а и по-малко тъжни и самотни.

Трябваше да прекосят площада Сен Жермен де пре, където цареше безнадежден хаос от автобуси и трамваи, таксита, камиони и частни автомобили, и всички префучаваха на разни страни с главоломна скорост. Лидия улови Чарли за ръка. Тъй, хванати под ръка, като влюбена двойка или като някой градинар, тръгнал с жена си в неделя следобед на разходка, двамата се запътиха през тясната Рю де Сен. Тук-там се спираха пред витрината на някой магазин за картини. После стигнаха до кея. Там ги посрещна истински зимен ден с всичката си хубост. От гърдите на Чарли се изтръгна възторжен вик.

— Харесва ли ти? — запита Лидия, усмихната.

— Същинска картина от Рафаел! — дойде му наум един стих от стихотворение, прочетено от него в Тур: „Le vierge, le vivace et le bel aujourd’hui“4.

Във въздуха се долавяше известна кристалност, но тъй плътна, сякаш човек можеше да я вдиша или да я остави да се сипе като бисери между пръстите му, както водните струи на някой извор. Очите на Чарли бяха привикнали на мъгливата далечина и на сивото було, надвиснало вечно над Лондон, затова въздухът му се видя поразително прозрачен. Сградите, мостът, перилата по брега на реката се открояваха рязко, с истинска елегантна яснота, но при все това очертанията им бяха толкова нежни и изящни, сякаш някоя чувствителна ръка ги беше изляла. А нежни бяха и багрите — багрите на небето, на облаците и на камъните. Също като багрите от пастелните рисунки на художниците от осемнадесетото столетие. Тънките клони на оголените дървета се открояваха пурпурночервени срещу синьото небе и образуваха все нови и нови величествени видоизменения от все същия изящно преплетен образ. Тъй като беше виждал картини със същия този пейзаж, Чарли можа да се наслади без изненада, с обич и разбиране, като на нещо познато. Картината със своята хубост не го порази с непознатост, не го обърка с неочакваното си изпъкване, а по-скоро го изпълни с чувство на приятна интимност, каквато някой странник би изпитал, когато след дългогодишно отсъствие се върне в родното си място и види своята любима улица.

— Не е ли великолепно да живееш! — каза той, възбудено.

— Великолепно е човек да е така млад и с възторг в душата си като тебе! — отговори Лидия и му стисна леко ръката. Тя потисна и една своя въздишка, но той не забеляза това.

Чарли познаваше добре Лувъра. Когато идваше с родителите си по за няколко дена в Париж (за да има възможност Венеция да си набави рокли от малката шивачка, която също тъй добре шиеше, както скъпите магазини по Рю Роял или Рю Камбон), те винаги считаха за свой дълг да заведат децата си в Лувъра. Лесли Мейсън съвсем не прикриваше мнението си и открито заявяваше, че предпочита новите картини пред старите.