Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Не е лошо — каза той съвсем небрежно. — Онзи ден ми хрумна, че може би ти се ще да видиш къщата ми.
В този миг се сети нещо ужасно. „Господи, та тя не може да дойде тук сама. Момиче в ергенска къща вечер. Хората веднага ще почнат да шушукат. Пък и тя няма да посмее да дойде сама. — Беше горчиво разочарован. — Ще трябва да дойде с майка си. Е, нищо, майка й няма да развали ефекта. Може да застане ей тук, по-назад, че да не пречи.“
Сега, когато всичко бе готово, го спираха непреодолими колебания. Вечер след вечер той все отлагаше и не се решаваше да я покани. Научи наизуст сценария и вече знаеше съвсем точно къде ще застане тя, как ще изглежда и какво ще каже. Беше подготвил дори варианти на репликите й. Мина седмица и той пак отлагаше посещението у тях, за да я покани.
Един ден с много усилия на волята събра кураж. „Докога ще отлагам? Тази вечер ще отида.“ След вечеря облече най-хубавия си костюм и се отправи към къщата на Мънро. Тя беше само на четвърт миля от неговата. Не, поканата няма да бъде за тази вечер. Нали, преди да дойде тя, трябва да запали камината и лампите. Нощта беше студена и много тъмна. Пат се препъваше по прашния път и си мислеше на какво ли ще заприличат лъснатите му обувки.
В къщата на Мънро светеше навсякъде. Пред пътната врата бяха спрели няколко коли. „Имат гости — каза си Пат. — Ще я поканя друг път. Не бива пред толкова хора. — За секунда дори си помисли да се върне. — Освен това, ако я поканя тъй изведнъж, след като не съм я виждал месеци, това ще й се стори странно. Може да подозре нещо.“
На входа Бърт Мънро го грабна за ръката.
— Ето го и Пат Хъмбърт — провикна се той. — Къде се губиш толкова време, бе човек.
— Нали знаеш, вечер уча.
— Добре, че дойде. Утре мислех да намина към теб. Но ти сигурно вече си научил новината.
— Каква новина!
— Господи, той не знае! Другата събота Мей и Бил Уайтсайд ще се женят. Исках да те помоля да помогнеш за сватбата. Ще се съберем само най-близките. Тебе те бива за тия работи, нали, преди да те прихванат да учиш, все ти тичаше около забавите в училището.
Той се опита да помъкне Пат навътре. Откъм стаята в другия край на коридора долитаха гласове. Пат се съпротивляваше упорито. Събра целия си опит от репетициите и каза колкото е възможно по-небрежно:
— Много хубаво. Другата събота, казваш. С удоволствие ще помогна. Не, не мога да остана сега. Бързам да не затворят магазина. — Той стисна още веднъж ръката на Бърт и излезе бавно.
Горкият, идеше му да се скрие някъде, да се забута някъде на тъмно, та никой да не го види. Пое машинално към дома си. Когато стигна, къщата му се видя неописуемо мрачна и тъмна. Влезе в плевника, изкачи се без колебание по дървената стълбичка и се тръшна в сеното. Душата му беше пресъхнала от разочарование. Да не влиза в къщата, това сега е най-важното. Боеше се да не би пак да заключи оная врата. Тогава два озадачени духа ще се настанят навеки в хубавия хол, а той ще усеща от кухнята как те се вглеждат тъжно в призрачния огън.
11
Когато пристигна в Далечния запад през 1850, Ричард Уайтсайд обходи златните мини и реши, че това не е работа за него.
— Земята дава само една реколта злато — рече той. — А разпредели ли се тази реколта между хиляди хора, тя никого не може изхрани. Няма сметка от такова нещо.
И Ричард тръгна да обикаля полята и хълмовете на Калифорния; беше си наумил да вдигне къща за деца, още неродени, че и за техните деца. А по онова време малцина в Калифорния мислеха толкова отдалеч за своите потомци.
Надвечер, в един хубав, ясен ден, той подкара двата си дорести коня към хълмовете, които ограждат Небесните пасбища. На билото спря и впери поглед към зелената долина. И разбра, че тук ще свие гнездо. Обикаляйки надлъж и шир, беше видял редица красиви места, но нито едно не бе го изпълвало с такова блаженство. Ричард си спомни за поселниците от Атина и Спарта, които дирели нови земи по смътните описания на оракулите; сети се за ацтеките, които бъхтели след своя пътеводен орел. И си каза: „Да се появи сега някакъв знак, друго не ми трябва. Това е то мястото, няма съмнение, но защо не се яви някоя поличба, че да я запомня и да разказвам после на децата.“ Вдигна поглед към небето, ала то беше чисто — ни птица, ни облаче в него. Изведнъж се надигна ветрецът, който духа вечер над хълмовете. Дъбовете помахнаха плахо към долината, на склона се изви малка вихрушка, която грабна няколко листа и ги запрати надолу. Ричард се засмя. „Ето! Колко много чудни градове, създадени по знак от боговете, не по-внушителен от този.“