Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
След една особено сурова и студена зима господарят обяви, че ще пътуват до Румъния, за да нагледат имението му. На васала, който се грижеше за него, бе изпратено предварително известие да сложи в ред сметките и да приготви всичко да бъде прегледано от собственика.
Графът разреши отпуск, купиха и втори кон за Адаир, с който той щеше да тръгне на пътешествието. Когато настъпи часът на заминаването, взеха съвсем оскъдни провизии, не много дрехи и два малки заключени сандъка.
Тръгнаха след залез-слънце, яздеха на изток през нощта. След седем нощи път вече бяха навлезли дълбоко в румънска територия. Преминаха покрай подножието на Карпатите и пристигнаха в имението на стареца.
— Пътуването ни свърши — каза той на Адаир и кимна към слабата светлинка от замъка в далечината. Крепостта беше квадратна, в четирите й ъгъла имаше високи кули. Зловещият й силует едва се виждаше на лунната светлина. Последният отрязък от пътя мина през плодородни полета, лозя в подножието на планината, заспал по пасбищата добитък. Огромните порти се отвориха, когато наближиха. В двора ги чакаше свита от слуги, вдигнали високо факли. Начело на групата стоеше възрастен мъж и държеше кожено палто, което метна на раменете на лекаря веднага щом той слезе от коня си.
— Надявам се, че Ваше Благородие е пътувал добре — каза той кротко като свещеник и последва стареца по широкото каменно стълбище.
— Нали съм вече тук? — сопна му се господарят.
Адаир попиваше всички подробности, когато влязоха. Замъкът беше масивен и стар, но добре поддържан. Младежът забеляза, че по лицата на слугите се чете същият ужас, който сигурно беше изписан и на неговата физиономия. Един от местните прислужници го хвана за ръката и го отведе в кухнята, където му дадоха да яде хубави печени меса и птици. След това го отведоха в малка стая. Той легна в истинско пухено легло и се зави с кожена завивка.
На Адаир пътуването му хареса, прекарваше си по-добре, отколкото някога си бе представял, че е възможно, особено за селско момче като него. Беше свободен от режима в къщата, прекарваше повечето дни в скитане из замъка, тъй като лекарят бе потънал в грижи по имението и загуби интерес към него.
Управителят Лакту хареса момчето. Той беше любезен човек и като че ли прозря какво скрито бреме носи то. Говореше унгарски и Адаир можеше да проведе истински разговор за първи път през всичките тези години, в които бе говорил само с лекаря. Лакту произлизаше от род на прислужници, които бяха работили за едни и същи господари поколения наред. Обясни му, че не е странно, дето собственикът е далеч през повечето време: владетелите на това имение все отсъствали, по традиция приемали служби в двора на румънския крал. От опит знаеше, че и сегашният господар се връщал веднъж на седем години, за да нагледа как вървят нещата.
Чрез управителя Адаир получи достъп до всички специални помещения в замъка. Влезе в стаята, където прибрани в ракли, се пазеха церемониалните облекла на стареца. Надникна и във винарната, пълна с вино, произведено в имението. Но най-впечатляваща беше съкровищницата, в която държаха пая на рода Сел Рау от завоеванията: корони, скиптри, украшения със скъпоценни камъни, чуждоземни монети. При гледката на толкова много богатство Адаир се сети за алхимичните рецепти. Огромният замък в далечната земя му се струваше огромно разхищение. Бе направо престъпно да имаш толкова много и да не го употребиш за нещо добро.
Седмици наред Адаир рядко виждаше лекаря, но една нощ господарят поръча да повикат слугата му за церемония в главната зала. Младежът гледаше как старецът подписва декларации, с които заробваше всички, живеещи в имението. До дясната му ръка имаше тежък печат. Лакту внасяше всеки документ, четеше го на глас и после поставяше листа пред лекари, за да го подпише. Сетне управителят капеше обилно чернен восък под подписа, в който възрастният мъж притискаше печата с родовия герб — дракон с меч. По-късно Лакту обясни на Адаир, че това е печатът, с който членовете на семейството се легитимират. Тъй като господарите често умирали далеч от имението, а наследниците не можели да бъдат представени навреме на румънските власти и дори на управителя, подписите били безсмислени. Който държал печата, бил признаван за владетел на замъка.
Седмиците се превърнаха в месеци. Адаир би се радвал никога да не се върне в Унгария. Харесваше му двойната облага хем да го третират като любим син, хем да е далеч от лекаря. В свободното си време се упражняваше да се бие с меч със стражите и яздеше през селцата, за да опознае живота в околността. Обсъждаше всичко видяно с управителя, задълбочаваше познанията си за имението във всичките му аспекти — отглеждане на реколтата, производство на вино, грижи за добитъка. Струваше му се, че Лакту започва да го уважава, но не смееше да сподели с него нищо за живота си в къщата. Връщаше му топлите чувства, но се боеше да не си помисли нещо лошо за него, ако разбере какво е изстрадал или как е помагал на стареца да практикува черното си изкуство. Копнееше да разкаже на Лакту за злата природа на техния господар, но не можеше да измисли как да го направи, без да уличи и себе си, а не искаше да загуби благоразположението на управителя.