Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Стана от канапето, а госпожица Темпъл разгледа картата. Беше тежка, направена от някакво стъкло, каквото никога не бе виждала, синьо с променливи оттенъци от индигово до кобалтово и дори до светъл аквамарин в зависимост от светлината. Хвърли още един поглед на странния лекар — ако се съдеше по акцента му, наистина беше германец — и после погледна в картата.
Ако не я бе предупредил, със сигурност щеше да я изпусне. И се радваше, че е седнала. Никога не бе изпитвала нещо подобно — все едно плуваше, бе така потопена в усещания, образите бяха така осезаеми. Видя себе си — себе си — в салона на къщата на Баскомб, и знаеше, че ръцете й са се вкопчили в дамаската, защото скришом от погледа на майка си Роже току–що се бе навел и бе духнал леко в тила й. Усещането бе подобно на това, когато се бе видяла в огледалото с бялата маска, защото тук тя някак си се виждаше през очите на друг човек — похотливи очи, които поглъщаха жадно голите й ръце и прасци, почти все едно им принадлежаха по право. После мястото се смени, някак без връзка, сякаш насън… Тя не познаваше рудника и кариерата, но после ахна при вида на провинциалното имение на вуйчото на Роже, лорд Тар. След това дойде каретата и заместник–министърът „Вие решавате…“ и най-накрая злокобният извит коридор, металната врата и ужасяващата стая. Тя вдигна очи и пак се озова във фоайето на „Бонифас“. Едва си поемаше дъх. Това беше Роже. Знаеше, че всичко това го бе преживял Роже Баскомб. Сърцето й блъскаше в гърдите, изпълнено с болка, която бързо се смени с гняв. Да решава ли? Дали това означаваше каквото си мислеше тя? Ако беше така — а сигурно беше така — Харалд Крабе в миг се превръщаше в неин личен враг. Тя обърна гневните си очи към Свенсон, който се върна на канапето, и попита:
— Как работи това?
— Не зная.
— Защото… защото е много странно.
— Да, много обезпокоително… неестествена непосредственост.
— Да! То е, то е… — Не можа да намери думи и просто каза: — Неестествено.
— Разпознахте ли нещо? — попита той.
— Откъде го взехте?
— Ако ви кажа, ще ми помогнете ли?
— Възможно е.
Доктор Свенсон преглътна, въздъхна и каза:
— Намерих го зашито в палтото на един мъртвец.
— Не беше този, нали? — Сварена неподготвена, тя вдигна картата, гласът й изведнъж й изневери.
Свенсон поклати глава.
— Не зная кой е този мъж — чиято е позицията, от която гледаме, така да се каже…
— Роже Баскомб — каза тя. — Работи във външно министерство.
Докторът цъкна с език, явно ядосан сам на себе си.
— Разбира се…
— Познавате ли го? — попита тя предпазливо.
— Не като такъв, но го видях — или чух — тази сутрин. Познавате ли Франсис Сонк?
— О, той е страшен развратник! — каза госпожица Темпъл и мигом се почувства ужасно превзета, че така безразсъдно е повторила клюките на жените, които презираше.
— Несъмнено — съгласи се доктор Свенсон. — Но Франсис Сонк заедно с този човек, Баскомб, изхвърли един мъртвец…
Тя посочи картата.
— Човекът, у когото е било това ли?
— Не, не, друг, макар че всички са свързани, защото ръцете на този мъж, синьото стъкло… извинете ме, избързвам.
— Вие за колко трупа знаете? — попита тя и после, без да го остави да отговори, добави: — И ако можете, ако е възможно, ще ги опишете ли?
— Да ги опиша?
— Това не е просто нездраво любопитство, уверявам ви.
— Разбирам ви. Може би и вие просто сте станали свидетелка — макар да се надявам, че не сте. Както и да е, аз видях с очите си два трупа, може би има и други, други в опасност и други, които сам съм убил, не зная. Единият бе човек, когото не познавах, възрастен, свързан с Кралския институт за наука и изследвания, според мен учен човек. Другият бе военен — писаха за изчезването му по вестниците, — полковник Артър Трапинг. Смятам, че е бил отровен. Как първият мъж — всъщност полковникът е умрял пръв — така че как е бил убит другият, от Института, изобщо не разбирам, но това е част от загадката на това синьо стъкло…
— Само тези ли? — попита госпожица Темпъл. — Разбирам.