Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Странен, висок, с ясно очертани бръчки, каквито имат само хората с чисти умове, облечен в син шинел с бледи еполети и сребърни копчета и износени черни ботуши. Косата му бе почти бяла, разделена на път по средата и небрежно пригладена назад. Носеше монокъл на верижка. Беше небръснат и й се стори, че не е съвсем добре. Не можеше да определи възрастта му, отчасти заради видимата му умора, но и заради косата му, която бе дълга отгоре, но избръсната отзад и отстрани, почти като на някой средновековен лорд или просто защото беше германец. Той я гледаше, очите му се местеха от лицето към ботите й. Тя ги погледна, после го погледна в лицето.
— Извинете — започна той. Говореше с акцент и думите му звучаха по-официално, отколкото бяха всъщност. — Много се извинявам, видях ви… не знаех, но сега… през прозореца… — Млъкна и тя осъзна, че се е втренчил в главата й, в раната над скулата й, и после, с нарастващо безпокойство, че очите му се спускат по-надолу, на шията й. Той я погледна в очите и каза смаяно:
— Вие сте ранена!
Госпожица Темпъл не отговори. Не бе очаквала козметиката да скрие нараняванията й за дълго, но не бе подготвена да бъде разкрита толкова скоро, още по-малко да вижда собственото си нараняване, отразено в загрижения поглед на този човек. А и кой беше той? Нима агентите на жената в червено я бяха открили толкова бързо? Посегна към чантичката си колкото можа по-бавно. Той видя жеста й и вдигна ръка.
— Моля ви, не… Позволете да ви се представя. Аз съм капитан Абелард Свенсон, лекар от Мекленбургския военноморски флот, на дипломатическа служба при негово височество принц Карл-Хорст фон Маасмерк, понастоящем в неизвестност. Аз съм на ваша страна. Изключително важно е да поговорим.
През това време госпожица Темпъл бавно довърши движението към чантата си и я сложи в скута си. Той гледаше мълчаливо как тя пъхна ръка вътре: явно разбираше, че хваща някакво оръжие.
— Не зная какво имате предвид — каза тя. — Или по-скоро какво мислите, че имате предвид, защото от акцента ви личи, че сте чужденец. Уверявам ви, че никога не сме се срещали.
— Може би е вярно, но все пак аз ви видях — и съм сигурен, че можете да ми помогнете.
— И защо мислите така?
Той се наведе напред.
— Заради обувките ви.
На това госпожица Темпъл нямаше какво да отговори. Той се усмихна и преглътна, погледна навън към улицата.
— Има ли друго място, където можем да говорим?
— Няма — каза тя.
— Не съм луд…
— Така изглеждате, уверявам ви.
— Не съм спал. Гониха ме по улиците… Не съм опасен…
— Докажете го — каза госпожица Темпъл.
Осъзна, че някаква част от нея се опитва да го изгони с този груб тон. В същото време друга част съзнаваше, че вместо да се рови из карти и вестници, в негово лице има точно това предимство, което желаеше за разследването си. Плашеше се, защото всичко бе твърде реално, твърде бързо. Ако продължеше разследванията си, какво щеше да изтърпи сред време, или отново?
Погледна го и тихо каза:
— Ще бъде добре, ако вие… моля…
Той кимна сериозно.
— Позволете. — Седна на крайчеца на канапето, бръкна в джоба на палтото си, извади две лъскави сини карти, погледна ги бързо, после пусна едната обратно в джоба си. Другата подаде на нея.
— Не разбирам какво е това. Знам само какво ми показва. Както казах, има много за какво да разговаряме и ако страховете ми се оправдаят, твърде малко време. Не съм мигнал цяла нощ — извинявам се за окаяния си вид. Моля ви, погледнете в тази карта — все едно гледате в басейн, — хванете я с две ръце, иначе сигурно ще я изпуснете. Аз ще стоя настрана. Може би на вас ще каже повече, отколкото каза на мен.