Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Мистър Уордл — мой приятел — рече мистър Пикуик.
— Ваш приятел! — Драги мой сър, здравейте! — Приятел на мой приятел — дайте си ръката, сър! — И непознатият стисна ръката на мистър Уордл тъй горещо, като да бяха близки приятели от сумата й години, след туй отстъпи една-две крачки назад, сякаш да разгледа по-добре лицето и цялата му фигура, а после пак се ръкува с него още по-сърдечно отпреди (ако това въобще бе възможно).
— И тъй, как попаднахте тук? — запита мистър Пикуик с благосклонна усмивка, примесена с изненада.
— Ето как — отвърна непознатият, — отсядам в „Корона“ — Мъгълтънската „Корона“ — срещам една компания — фланелени сака — бели панталони — сандвичи с аншоа — бъбречета на скара — чудесни момчета — славни.
На мистър Пикуик бе вече достатъчно добре известен стенографския стил на непознатия, за да заключи от неговото кратко и несвързано съобщение, че той по един или друг начин е свързал познанство с олмъгълтъновци, а това познанство той бе успял да превърне, със свойствения само нему похват, в дружба, и то тъй сърдечна, та да почнат да го канят навсякъде. Така любопитството му биде задоволено — той си сложи очилата и бе готов да следи играта48, която точно започваше.
Първи отбраняваха вратата си олмъгълтъновци; и напрежението нарасна неимоверно, когато мистър Дъмкинс и мистър Подър, двамата най-изтъкнати играчи на този тъй забележителен клуб, се отправиха с бухалки в ръка към съответните вратички. Мистър Лъфи, най-голямата слава на Дингли Дел, бе определен да хвърли топката срещу опасния Дъмкинс, а мистър Стръгълс бе избран да изпълнява същата задача срещу непобедимия дотогава Подър. Неколцина състезатели се пръснаха „на стража“ по различни места на игрището, като всеки застана в подходящо положение с ръце върху коленете и се приведе тъй ниско, сякаш подлагаше гръб някой да се учи на прескочикобила. Всички добри играчи постъпват точно така — и действително всеобщото мнение е, че е невъзможно да сте бдителни, ако заемете друга поза.
Спортните съдии застанаха зад вратичките; броячите на точки се приготвиха да отбелязват пробезите; настъпи гробно мълчание. Мистър Лъфи се отдръпна няколко крачки зад вратичката на неподвижния Подър и заоглежда топката с дясното си око няколко секунди. Дъмкинс очакваше подаването самоуверено, вперил поглед в движенията на Лъфи.
— Готови! — извика хвъргачът ненадейно.
Топката бързо излетя от ръката му право към централната греда на вратата. Съобразителният Дъмкинс беше нащрек. Топката се удари в края на бухалката му и се понесе далеч — над главата на „стражите“, които се бяха навели точно толкова ниско, колкото да я оставят да мине над тях.
— Давай — давай — карай. — Хайде сега, хвърляй — хем високо — стой — карай още — не — да — не — хвърляй, хвърляй високо! — Това бяха виковете след удара: той позволи на Ол-Мъгълтън да отбележи две точки. Подър също не остана назад и спечели лаври, с които увенча и себе си, и Ол-Мъгълтън. Той спираше съмнителните топки, пропускаше несполучливите, а опасните пресрещаше с бухалката и ги отпращаше с все сила по всички краища на игрището. „Стражите“ капнаха и плувнаха в пот; хвъргачите се сменяха и хвърляха ли хвърляха до премаляване; но Дъмкинс и Подър си оставаха непобедими. Опитваше ли се някой старичък състезател да спре устрема на топката, тя се търкулваше между краката му или се изплъзваше из пръстите му. Понечеше ли някой строен джентълмен да я хване, тя го халосваше по носа и отскачаше весело с удвоена сила, а в това време очите на стройния джентълмен се пълнеха с влага, а тялото му се гърчеше от болка. Хвърлеха ли топката право към вратата, Дъмкинс беше там преди нея. Накратко: когато Дъмкинс и Подър бидоха извадени от игра, Ол-Мъгълтън вече бе отбелязал около петдесет и четири точки, докато резултатът на Дингли Дел бе като лицата на неговите играчи — без всякакъв израз. Спечелената преднина беше преголяма, за да може да се догони. Напразно ревностният Лъфи и разпаленият Стръгълс правеха всичко, зависещо от тяхната ловкост и опитност, да наваксат пропуснатото от Дингли Дел в това състезание — всичко беше безполезно; и още в началото на решаващия гейм Дингли Дел се отказа от борбата и призна атлетическото превъзходство на Ол-Мъгълтън.
През това време непознатият ядеше, пиеше и говореше без прекъсване. При всеки сполучлив удар той изразяваше своето задоволство и одобрение към играча по най-снизходителен и покровителствен начин, което не можеше да не достави огромно удоволствие на заинтересованата страна; а при всеки несполучлив опит да се улови топката и при всеки пропуск да се отбие, той изливаше своето лично негодувание връз главата на грешника с отрицателни преценки като: „А, а — глупак!“ — „Хайде, кьопчо!“ — „Бъзльо такъв!“ — „Балама с балама“ — и тям подобни възклицания, които го утвърждаваха в очите на всички наоколо като изключително вещ и безспорен познавач на това голямо тайнствено изкуство — благородната игра крикет.
48
Крикет — една от най-популярните игри в Англия. Двата тима, които се сменят в положението си на нападатели и защитници, се състоят от по единадесет играчи. От нападателите всеки на свой ред става „боулър“ — хвъргач, докато останалите десет играчи обграждат противниковата врата. Главният защитник е „батсман“; той е въоръжен с бухалка; с нея се стреми да върне топката, която, ако е отбита, не бива да попадне в ръцете на играч от нападащия тим. Един добър батсман може да набере по различен начин много точки за тима си, преди да бъде отстранен от вратата. Когато 11-те играчи от единия тим успеят да се изредят в ролята на батсмани, този тим е постигнал своята сума от точки за играта и тимът на противника се стреми да постигне повече точки, докато и неговите играчи се изредят като батсмани. Ето защо отбраняващият вратата тим е в по-изгодно положение от нападащия.