Тайната история

— И? Какво се случи?

Разсмя се.

— Не знам какво да кажа.

— Какво имаш предвид?

— Получи се.

— Получи се?

— Напълно.

— Но как?

— Получи се.

— Мисля, че не разбирам какво имаш предвид, когато казваш „Получи се“.

— Казвам го в най-буквален смисъл.

— Но как?

— Беше разтърсващо. Божествено. Факли, опиянение, песни. Вълци виеха край нас, в тъмнината ревеше бик. Реката побеля. Беше като филм на бързи обороти, луната нарасна и намаля, облаците препускаха в небето. Лозите никнеха толкова бързо из земята и се увиваха като змии около дърветата, сезоните се сменяха с едно примигване на окото, цели години… Искам да кажа, че ние гледаме на осезаемите промени като на самата същност на времето, а изобщо не е така. Времето е нещо, което не се подчинява на пролетта и зимата, на раждането и гниенето, на доброто и злото, напълно е безразлично към тях. То е нещо непроменяемо и прекрасно, напълно неразрушимо. Двойствеността не съществува, няма его, няма „аз“ и същевременно няма нищо вярно в онези ужасяващи описания, които понякога дочуваме от източните религии, че същността е капка вода, погълната от океана на вселената. По-скоро сякаш вселената се разширява, за да запълни границите на същността. Нямаш представа колко бледи изглеждат ежедневните граници на обикновеното съществуване след такъв екстаз. Все едно си бебе. Не можех да си спомня името си. Ходилата ми бяха раздрани, а аз не усещах нищо.

— Но тези ритуали в основата си са сексуални, нали?

Не прозвуча като въпрос, а като твърдение. Той не помръдна, просто седеше и ме чакаше да продължа.

— Така де. Не са ли?

Наведе се, за да остави цигарата си в пепелника.

— Разбира се — съгласи се Хенри, спокоен като свещеник в своя тъмен костюм и аскетични очила. — Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

Известно време седяхме и се гледахме.

— Какво точно направихте?

— Ами, наистина не мисля, че точно сега трябва да навлизаме в такива подробности — отвърна той спокойно. — В естеството на действията имаше известен телесен елемент, но основно преживяването бе духовно.

— Видели сте Дионис, предполагам?

Не исках да прозвучи толкова сериозно и бях изненадан, когато той кимна толкова небрежно, сякаш го бях попитал дали си е написал домашните.

— Видели сте човешкия му облик? Козята кожа? Тирсът103?

— Откъде знаеш как изглежда Дионис? — остро попита Хенри. — Какво мислиш, че сме видели? Фреска? Рисунка от ваза?

— Просто не мога да повярвам, че наистина сте видели…

— Представи си, че никога в живота си не си виждал море. Че единственото, което си виждал, е детска рисунка — син пастел, накъсани вълнички. Щеше ли да познаеш истинското море, ако си виждал само рисунката? Щеше ли да си в състояние да разпознаеш истинското нещо, дори когато го видиш? Не знаеш как изглежда Дионис. Говорим за Бог. Бог е сериозно нещо — отпусна се назад в стола си и започна да ме изучава. — Бяхме четиримата. Чарлс имаше кървяща рана от ухапване, нямаше и най-малка представа как го е получил, но си беше човешко ухапване. Твърде голямо. Камила каза, че за известно време се е чувствала като сърна, което е странно, защото останалите помним как преследвахме една сърна из горите в продължение на километри. Наистина се оказаха километри. Знам го със сигурност. Явно сме тичали, тичали, тичали, защото когато се свестихме, нямахме представа къде се намираме. По-късно установихме, че сме преодолели поне четири телени огради, нямам си и представа как е станало, намирахме се далеч от имението на Франсис, на около десет километра нататък в провинцията. Тук стигаме и до злополучната част от историята.