Повелителка на реките

— От кого, ваша светлост?

— Не знам. Онзи коварен херцог на Йорк? От други лордове? Може да е всеки, който е малодушен и коварен, и иска да ни свали от власт и да ни унищожи. Всеки, който отрича правото ни да управляваме както пожелаем, с помощта на когото си изберем. Всеки, който може да потегли по море и да нападне невинен човек.

— Заловили са го в морето?

— Качили го на борда на кораба си и го обезглавили на палубата — казва тя, с глас, почти заглушен от ридания. — Дано Бог прати в пъкъла тези страхливци. Оставили тялото му на брега на Дувър. Жакета! — Тя сляпо протяга ръка към мен и се вкопчва в мен, докато ридае. — Забучили главата му на прът. Отнесли се с главата му така, сякаш е глава на изменник. Как ще понеса това? Как ще го понесе Алис?

Едва се осмелявам да хвърля поглед към вдовицата на Уилям дьо ла Поул, която седи безмълвно, докато кралицата ридае сърцераздирателно за него.

— Знаем ли кой е бил? — повтарям. Първото ми опасение е, че щом някой е дръзнал да нападне любимия съветник на краля, кого ще набележи за следваща жертва? Кралицата? Мен?

Тя плаче толкова силно, че не може да говори, слабото ѝ тяло се тресе в ръцете ми.

— Трябва да отида при краля — казва тя накрая, като се съвзема и си избърсва очите. — Това сигурно е сломило сърцето му. Как ще се справим без него? Кой ще ни съветва?

Вцепенена, само поклащам глава. Не знам как ще се справят без Уилям дьо ла Поул, нито какъв свят се разкрива пред нас, щом един благороден лорд може да бъде пленен на борда на собствения си кораб и обезглавен с ръждив меч върху люлеещата се палуба, а главата му — набучена на копие, забито на брега.