Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Капитан Макхуър подсвирна с уста. Той се бе унесъл в мисли, догдето пламъкът не намаля до размера на синя искра, която изгори пръстите му и изчезна. Може би уредът се бе повредил!
Над леглото имаше закрепен на стената анероид. Той се обърна натам, запали друга клечка и видя бялото лице на другия уред да гледа към него многозначително, безпрекословно, сякаш човешката мъдрост бе станала непогрешима чрез безпристрастието на материята. Вече нямаше място за никакво съмнение. Капитан Макхуър изсумтя неодобрително към него и хвърли клечката на пода.
Значи, най-лошото тепърва предстоеше — и ако книгите бяха прави, това най-лошо щеше да бъде съвсем лошо. Преживяното през последните шест часа бе разширило представата му за ужасните възможности на лошото време.
„Ще бъде страшно“ — каза си той наум. Не бе погледнал съзнателно към нищо друго при светлината на кибритените клечки освен към барометъра; и въпреки това по някакъв начин успя да забележи, че шишето за вода и двете чаши са изхвърлени от поставките им. Това сякаш му помогна да си представи по-ясно как корабът е бил люшкан от вълните.
„Не бих повярвал, че е възможно“ — си помисли той. И масата му беше очистена от всичко; линиите, моливите, мастилниците — всички предмети, които си имаха свои сигурни и точно установени места, бяха изчезнали, сякаш злосторническа ръка ги бе обрала един по един и ги бе захвърлила на мокрия под. Бурята се бе нахвърлила върху системния порядък на това място, където той обичаше да се уединява. Това не се бе случвало никога преди и чувството на уплаха засегна чак основите на хладнокръвието му. А най-лошото щеше тепърва да дойде! Доволен бе, че бедата в туиндека бе открита навреме. Ако корабът трябваше да потъне, то поне не би отишъл на дъното с цял куп хора в него, които се биеха със зъби и нокти. Би било отвратително. И в това усещане имаше човечно намерение и смътно чувство за съответствието на нещата.
Тези мигновени мисли се оформяха още трудно и бавно според нрава на капитана. Той протегна ръка, за да постави обратно кибрита в ъгълчето му на лавицата. Там винаги имаше кибрит — по негова заповед. Неговите нареждания бяха отдавна втълпени на прислужника:
— Една кутия… — точно там, ясно ли е? Не съвсем пълна… където да мога да я стигна с ръка. Може да ми потрябва огънче при спешна нужда. На кораба не знаеш какво може да ти потрябва в бързината. Запомни ли?
И, естествено, от своя страна той винаги внимаваше да го поставя най-съвестно обратно на мястото му. Така направи и сега, но преди да си отдръпне ръката, мина му през ума, че може би вече никога не ще има случай да използва тази кутийка. Мисълта за това беше толкова жива, че го възпря и за една безкрайно малка частица от секундата пръстите му отново стиснаха малкия предмет, сякаш той бе символ на всички онези дребни навици, които ни приковават към изтощителния кръг на живота. Най-сетне го остави и отпускайки се на канапето, се заслуша да долови първите шумове на вятъра, който трябваше отново да се върне.
Не още. Чу само плискането на вода, силните плясъци, глухите удари на неспокойните вълни, които заливаха кораба му от всички страни. Този кораб вече нямаше да успее да очисти палубите си от водата.
Но спокойствието на атмосферата навън беше тревожно, напрегнато и несигурно като тънък косъм, който държи увиснал меч над главата му. С ужасната си пауза бурята успя да преодолее защитата на този човек и разпечата устните му. Той заговори в самотата и непрогледната тъмнина на рубката, сякаш се обръщаше към друго същество, разбудило се в гърдите му.
— Не бих желал да го загубя — изрече полугласно.
Седеше, без никой да го вижда, настрана от морето, от своя кораб, изолиран, сякаш откъснал се от самия ход на собственото си съществуване, защото там положително не би имало място за прищевки като тази да си приказва сам на себе си. Сложил длани на колене, той наведе късия си врат и изпуфтя тежко, като се остави да бъде завладян от необикновеното усещане на отпадналост, в което, ако бе достатъчно проницателен, щеше да разграничи изтощението от умственото напрежение.
От мястото, където седеше, той можеше да стигне вратата на нишата с умивалника. Там би трябвало да има някаква кърпа за лице. Имаше. Добре… Взе я, и избърса лицето си и после продължи да търка мократа си глава. Избърса се енергично в тъмното и след това остана неподвижен с кърпата на коленете си. Последва миг на такава дълбока тишина, че никой не би могъл да предположи, че в тая рубка имаше човек. И след това промълви: