Снежно цвете и тайното ветрило

— Единствената радост, когато се будя сутрин, е любовта, която изпитвам към сина си — призна тя с поглед, впит в моя. — Обичам да пея, докато пера или нося дърва, но мъжът ми се сърди, ако ме чуе. Когато е ядосан, не ме пуска да прекрачвам прага, освен за да върша къщна работа. Ако е доволен, ми позволява вечер да седя на платформата, където коли прасетата. Но когато съм там, мога да мисля единствено за убитите животни. Когато заспя нощем, знам, че ще се събудя отново, но няма да настъпи зора, а само мрак.

Опитах се да й вдъхна вяра:

— Говориш така, защото скоро си станала майка, а навън бе зима. — Нямах право да сравнявам моята самота с нейната, но дори мен ме обгръщаше меланхолия, когато носталгията по родния дом или студените сенки на късите зимни дни гнетяха сърцето ми. — Пролетта дойде — казах като утешение както за нея, така и за мен самата. — Сега дните са по-дълги и това ще ни направи по-щастливи.

— По-добре ми е, като са къси — отговори тя прозаично. — Недоволстването спира само когато със съпруга ми си легнем. Тогава не чувам мърморенето на свекър ми колко блудкав е чаят, порицанията на свекърва ми за моята мекушавост, настояванията на зълвите ми за чисти дрехи, нарежданията на мъжа ми да престана да излагам семейството пред съселяните, плача на сина ми, който не спира да иска, иска, иска.

Ужасих се от положението на сродната ми душа. Тя бе нещастна, а аз не знаех какво да кажа, макар няколко дни по-рано да си бях обещала да бъдем по-открити една към друга. В смущението и неудобството си си позволих да потърся убежище в условностите.

— Помъчих се да примиря изискванията на съпруга си и на свекърва си и животът ми стана по-лесен — казах. — Трябва да направиш същото. Сега страдаш, но един ден майката на мъжа ти ще почине и ти ще станеш господарка на дома. Всички първи снахи, които са родили синове, накрая успяват да се наложат.

Снежно цвете се усмихна печално и аз се замислих за оплакването от сина й. Наистина не го разбирах. Мъжкото чедо е животът на една жена. Нейно задължение и награда е да удовлетворява всичките му нужди.

— Скоро синът ти ще проходи — казах аз. — Ще тичаш след него навсякъде. Ще бъдеш много щастлива.

Тя стегна прегръдката си около детето.

— Отново съм бременна.

Честитих й с радостна усмивка, но умът ми бе хвърлен в смут. Ето на какво се дължаха наедрелите гърди и заобления корем. Бременността й трябва да бе доста напреднала. Но как може да е заченала толкова скоро? За това ли оскверняване ми бе писала? Дали със съпруга й се бяха забавлявали, преди да са изтекли стоте дни на възбрана? Трябва да е било така.