Последната кашмирска роза

С усещането, че се изисква нещо повече от вежлив интерес, Джо попита:

— По каква система работите, Суман?

— О, сър, ето каква, вижте: офицерите всеки ден подписват бележки за дължими суми. Уф, какъв ужасен правопис! Идват при мен, аз ги вписвам в една счетоводна книга и изпращам сметките от стола точно на първо число всеки месец. Предшественикът ми беше — божичко! — страшно разпилян гражданин. Отне ми дяволски много време да подредя кашата, която бе оставил след себе си, но сега мога да ви кажа съвсем точно кой, какво, кога и колко е консумирал. Вижте — ето ви и вас: Сандиландс, Дж. (П). „П“ означава почетен член на стола, а тук виждате, че Смайт сахиб е отсъствал. Срещу името му съм отбелязал „(Отс.)“. О, да, системата е добра.

Възхитен от равния калиграфски почерк, Джо каза искрено:

— Суман, не ви ли се е искало да използвате таланта си по-добре? Би трябвало да сте в управлението — вие сте олицетворение на подредеността и направо гений по отношение на числата.

— И за сто хиляди рупии — отвърна Суман, като се усмихна широко и махна с ръка — не бих си сменил работата! В края на краищата съм член на горд полк и дори се надявам да напиша неговата история. Освен това, кой ще поддържа всичко в пълна изрядност, ако се оттегля? Чувам как всички, от най-малкия до най-големия, казват — и то десет пъти на ден — „Питай Чатърджи, той със сигурност знае“. И в повечето случаи наистина знам!

— Откога се водят данните? — попита Джо, без да се интересува от нещо конкретно.

— От 1898 г. — веднага отговори Суман, — когато Ставърдейл сахиб е командвал полка. Но под моите грижи данните се водят от петнайсет години.

— Значи ако ви попитам кой е изпил две чаши портвайн след вечеря на 18 ноември 1899, можеш да ми кажеш?

— Чак оттогава не, но откакто аз се занимавам с тези дела — със сигурност!

— Нека — каза Джо — посоча случайна дата. Да видим например 17 март, да речем, 1910 година?

— О, няма проблеми. Това е по моето време.

Той се изправи, вдигна с мъка внушителните си ръце над главата и взе от висок рафт голяма сметководна книга с ивица лейкопласт, на който пишеше: „1908 — 1910“. Сложи я на масата пред Джо и започна да разлиства страниците. В развихреното въображение на Джо от сухите страници се надигна едва доловим полъх на напоени с вино коркови тапи, бренди и трихинополски пури.

— Ето, вижте — каза гордо Суман. — Ето тук… март… седемнадесети. Било е събота. А… о… онази вечер… Не сте избрали добра вечер. Тогава почти никого нямаше в стола. Всички бяха отишли на някакво увеселение. През март има много увеселения — това е краят на сезона, когато много мемсахиби си тръгват към хълмовете. Ето, сър, пет вечери онази вечер.

Избута книгата до лакътя на Джо.

— Не са кой знае колко, но са се изпили значителни количества, виждате ли, сър? О, би могло да се каже, че портвайнът се е лял онази вечер.