Последната кашмирска роза
- Автор: Клевърли Барбара
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калоян Игнатовски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Последната кашмирска роза». Краткое содержание книги:
— Зависи с кого си — отвърна Джо. — И знаеш ли, с теб всичко е прекрасно.
Докато яздеха обратно, Нанси попита:
— Кажи ми, Джо… нищо не знам за теб. Откъде идваш? Какъв е твоят свят? Какво е семейството ти?
— Чудех се кога ще се наканиш да провериш родословието ми — отговори Джо непринудено. — От Селкърк съм, река Етрик, едно място, наречено Дръмолбин, в пограничната област между Англия и Шотландия. Баща ми има имот там. Доста е голям — всъщност три ферми, — но дори те не са достатъчни, за да осигуряват благоденствие на двама синове, затова го оставих на грижите на по-големия си брат и отидох да уча право в Единбург. Но тогава започна войната и се присъединих към Шотландските полкове. Аз и още половин дузина момци от Дръмолбин влязохме заедно в армията и се отправихме на юг. Можеш да ги наречеш сини барети зад граница.
— Но не си продължил с правото след войната?
— Не. По това време вече толкова се бях сраснал с кавалеристите в полковете и исках да направя нещо за тях, което не смятах, че мога да направя като невъзмутим писар за кралския печат, получил право на адвокатска практика в Шотландия, затова след като обмислих сериозно нещата, започнах работа в полицията.
— Но защо, за бога, си го направил? Искам да кажа… това не е място, където човек може да срещне джентълмен, нали?
— Ами мислех, че на момчета като тези, срещу които се борех, по един или друг начин не им е съвсем чиста работата. Сметнах, че мога да сторя повече добро като ченге, отколкото като адвокат.
— Каква глупост! Хората не влизат в полицията, за да вършат добро!
— Не съди за всички ни по примера на Бълстроуд! Но донякъде си права. Нещо друго ме принуди. Бях ранен в окопите — простреляха ме в рамото.
— Забелязах! Някой добре те е закърпил.
— Но докато бях далеч от фронта и се възстановявах, си имах занимание. Дадоха ми да върша разузнавателна работа. Разпити на затворници. Открих, че доста добре се справям, и като се възстанових, исках да продължа. В полицията имаше голямо раздвижване след войната. Всеки си представя приветливи, но строги ченгета със сини фуражки, които хокат момченца, защото са крали ябълки, но съвсем не е така. Има толкова много промени, толкова много подобрения — вземане на отпечатъци, телеграфни съобщения, отряд за бързо реагиране, а аз искам да съм там, в предните редици, и да насочвам силата в правилната посока!
— Божичко! Не бях осъзнала, че си такъв мисионер!
— Мисионер? — изсмя се Джо. — Според мен е време полицията да спре да бъде слуга на аристокрацията и да стане пазител на обществото, а това звучи много помпозно, затова, предполагам, че си права. Аз съм нещо като обществен мисионер.
— Когато са те изпратили в Бенгал, сигурно си се чувствал така, сякаш се връщаш назад във времето?
— Много ми харесва работата с бенгалските полицаи. Те са умни, ревностни и действени. Нищо повече не бих желал да взема със себе си в Лондон освен взвод сикхски офицери! Дай ми двайсет Наурунга! Това би разтърсило правителството!
— Значи времето ти тук не е било напълно пропиляно?
— Не. Изведнъж се озовах притиснат в обятията на мургава чаровница с намерението никога да не се върна. Имам предвид… в житейския си път човек не попада на неземна нимфа на всеки ъгъл. Възползвай се от случая възможно най-добре, бих казал — рече Джо весело. — Има ли още нещо, което мога да ти кажа за Сандиландс от Дръмолбин?
Нанси го изгледа изпитателно, усмихна се и поклати глава с необичайно смущение. Пришпори понито и подкара напред, като остави Джо да съзерцава стройната й фигура през присвити и замислени очи.
Глава 17
Когато влизаха в Паникхат в късния следобед, въздухът застина, небето стана по-нажежено, докато изпепеляващото слънце клонеше на запад, а кълба дим от кухненски огньове се извиваха и образуваха пелена над местния град.
Джо погледна към Нанси — зачервена, изгоряла от слънцето и разрошена.
„Дали да й кажа — чудеше се той, — че има две разкопчани копчета, а етикетът на блузата й се показва? Май е малко неловко. Андрю може да е най-прекрасният човек, когото познавам, и понякога си мисля, че наистина е такъв, но освен ако не е глупак, какъвто смятам, че не е…“
Нямаше нужда да се безпокои. Когато влязоха в двора на Дръмънд, коняр дотича, за да вземе конете, а слуга веднага донесе на Нанси бележка на сребърен поднос. Тя набързо я прочете и каза: