Последната кашмирска роза

Това бе най-мистериозният ден, който Джо си спомняше. Първо, магията на ездата през гората и незаличимия образ на Нанси в морето от смеещи се и изпълнени с очакване мургави лица, и решителността, с която поднесе себе си в дар, толкова сладък, толкова ефективен, толкова чистосърдечен и подкладен от такъв силен примитивен копнеж, който бе надхвърлил опита на Джо. Докато го налягаше дрямка, разбуди го една мисъл. Мисъл тъй сложна, че възпрепятстван от мрежата против комари, той рязко се изправи, в миг събудил се напълно.

Имаше нещо, което той не разбираше съвсем добре. Нещо, за което навярно си бе давал сметка през цялото време, но което не би могъл да облече в думи или дори в логични мисли, но си спомни колко тактично чичо Джордж се бе оттеглил от нощта им в Калкута; спомни си колко благосклонно Андрю ги бе изпратил заедно в гората, удобното му отсъствие от дома, когато се върнаха, и Джо се замисли, за първи път, за съмнителната роля на Андрю в любовната история, която се развиваше пред очите му.

Андрю. Нещо в паметта му се напрегна в опит да излезе на повърхността. Заместник-управителят — как беше името на проклетия човек?… в нощта на танците… Хари Федърстоун! — той се беше блъснал в Джо, който стоеше до Нанси, и бе казал: „Съжалявам, Андрю!“ Бе взел Джо за Андрю поради логичната причина, че отзад те явно много си приличаха. Никой не можеше да ги обърка, ако стояха един до друг, но трябваше да си признае, че бегла прилика имаше. И двамата бяха високи, широкоплещести и със стройно телосложение. И двамата имаха тъмна коса, макар че тази на Андрю сега бе повече сива, отколкото черна. Нанси и чичо й бяха ли забелязали тази прилика, когато го зърнаха в лекционната зала в Калкута? Бяха ли я обсъждали? Дали бяха решили, че той е идеалният човек, който би могъл да завърши плановете на Нанси? Джо реши, че не е било нужно да разменят и дума. Но и двамата, ако безумната му идея почиваше на някакво основание, биха предприели точно това, което бяха предприели.