Тайните на Марсилия

Госпожица Клер се усмихна. Мариус не разбираше за какво му говори, но беше толкова ведра, толкова щастлива, че той напълно се успокои.

– Убедих се, че наистина абат Шастание е един светец и още утре ще го помоля да ми стане изповедник.

– А абат Донадеи? – оживи се Мариус,

Девойката отново вдигна глава, изненадана от внезапния му въпрос. Отговори съвсем лаконично:

– Отказах се от него. Той е млад и леконравен като всички италианци... Освен това научих много лоши неща за него.

Тя продължаваше спокойно да шие, ръцете ѝ не потрепваха, челото ѝ беше бяло и невинно. Тогава Маруис се оттегли, разбрал, че може да действа; щеше да накаже Донадеи, без да нарани никой друг. Не знаеше истинската причина, накарала Клер да смени изповедника си. Може би беше разбрала, че повече не може да се чувства сигурна в ръцете на галантния абат. Но във всеки случай тя няма за какво да се черви.

Мариус беше запазил лъскавия розов лист с обяснението на Донадеи. Можеше да се задоволи да го занесе на епископа на Марсилия. Предпочете сам да накаже абата, който безсрамно се бе надсмял над него в деня, когато го бе молил за благосклонност към Филип. Планът му бе готов. Само че за да го изпълни, му бе необходима помощта на Совер.

След обяд не се върна в службата си, а започна да търси управителя из всички кафенета. Не го намери никъде. Тогава реши да отиде да попита Каде Кугурдан дали не знае къде се крие шефът му.

– О, та той не се крие, това не е в неговия стил – отговори Каде засмяно. – Трябва да е в някой от ресторантите на Резервата. Обзалагам се, че иска да се покаже на цяла Марсилия.

Мариус се спусна към пристанището и оттам с малка лодка за разходки отиде до Резервата. Лодката се понесе бавно сред портокалови кори, обелки от зеленчуци и какви ли още не неща, които се разлагаха сред белезникавата пяна. Движеше се в нещо като коридор между корабите. Сякаш се бе изгубил в някаква гора и около него се извисяваха тънки прави дървета, над които се развяваха ярки парцали.

Преди още да се приближи към брега, Мариус чу силния смях на Совер, който се беше  разположил в ресторанта; присъствието му се забелязваше отдалеч.

Ресторантите на Резервата приличаха на тези в Аниер и Сен Клу: малки постройки, павилиони и всякакви грозни архитектурни хрумвания, направени от гипс и дъски; всеки по-силен порив на вятъра можеше да ги отнесе в морето. Совер обичаше да ги посещава, защото цените бяха високи и хората го виждаха отдалеч.

Воден от буйния смях на управителя, Мариус веднага го откри. Заемаше цяла тераса с Клерон и Инард, от които не се отделяше; беше убеден, че има много по-богаташки вид, когато е в компанията на две жени, по една за всяка ръка. Терасата се тресеше от бурния му кикот; беше започнал да се напива.

– Браво! Браво! – извика Совер, когато видя Мариус. – Ще хапнем пак... Ние сме тук от обяд. Ядохме рибена чорба, тон, миди...