Тайните на Марсилия

Чу се изстрел. Бликна кръв, огромни топли и розови капки опръскаха ръцете на Мариус.

Всички играчи станаха ужасени. Трупът беше паднал безжизнено върху масата. Куршумът беше преминал през шията и бе излязъл отдясно, над ухото. Там се виждаше червена дупка, от която течеше кръв. Върху зеленото сукно се беше образувала локва, в която плуваха захвърлените карти.

Играчите говореха тихо и уплашено.

– Познавате ли този нещастник?

– Мисля, че е касиер при Ламбер и С-ие.

– От почтено семейство е. Брат му стана собственик на адвокатска кантора преди по-малко от шест месеца.

– Сигурно е откраднал голяма сума и се застреля, защото е изгубил парите.

– Във всеки случай трябваше да си тегли куршума на друго място... След двадесет минути полицията ще пристигне и ще затвори клуба.

– Ужасни са тези хора, които имат манията да се самоубиват... Колко добре си бяхме тук и спокойно си играехме. А сега трябва да си търсим ново място.

– Отидоха ли да се обадят в полицията?

– Да.

– Аз изчезвам.

Започна масово бягство. Един след друг играчите вземаха шапките си и се измъкваха към стълбите, блъскайки се в тъмното като пияни.

Мариус остана седнал до трупа. Обхванало го бе някакво вцепенение. Гледаше безсмислено окървавената шия на самоубиеца, опръсканите си с кръв ръце. Косите му се бяха изправили от ужас, в широко отворените му очи проблясваха безумни светлинки. Още държеше в ръце колодата. Внезапно хвърли картите, силно разтърка ръце, сякаш за да ги изчисти от кръвта, която се стичаше по пръстите му, и побягна със сподавен вик.

Дори не прибра неколкостотинте франка, които лежаха пред него. Локвата ставаше все по-голяма и сега златните монети сякаш плуваха в нея.

В залата бяха останали само трупът и двете момичета. Совер се бе измъкнал един от първите. Когато Клерон и Инард видяха, че са сами, се приближиха до масата. Привличаше ги златото, което блестеше в кръвта.

– Да ги разделим – предложи Инард.

– Да, да побързаме – отвърна Клерон. – Няма защо полицията да прибира тези пари.

И всяка от тях взе по една шепа златни монети от червеникавата локва. Окървавените пари изчезнаха в джобовете им. Избърсаха ръцете си с кърпички и бързо се измъкнаха. Струваше им се, че чуваха зад себе си гласа на полицейския комисар.

Беше три часът сутринта. Силен вятър гонеше  огромни черни облаци по оловното небе. Лека мъгла плуваше във въздуха. Валеше ситен леден дъжд. Няма нищо по-мрачно от тези ранни утрини часове в един град: улиците са мръсни, къщите се открояват с тъжните си силуети.

Мариус тичаше като луд по тихите пусти улици. Плъзгаше се по влажните павета, стъпваше във вадите, препъваше се по тротоарите. Продължаваше да бяга, протегнал напред ръце, разтърсвайки ги яростно.

Струваше му се, че кръвта го изгаря. Това страдание ставаше физическо; до такава степен съзнанието му бе поразено от ужасната сцена, разиграла се пред очите му. Бягаше, залитайки, разтреперан, тласкан от някаква натрапчива идея. Искаше да отиде и потопи ръцете си в морето, да ги измие с водата на всички океани. Само там би могъл да успокои ужасния огън, който го изгаряше.