Тайните на Марсилия

– Е, няма защо да бързаме – цветарката говореше с учудващо спокойствие. – Пред нас има цяла седмица. Можем да вземем парите и в последния момент.

Изминаха два дни. Мариус успя да убеди девойката, че трябва да се върне на работа. Уговориха се да заминат за Екс следващия понеделник. Фин говореше така, сякаш парите, необходими за освобождаването на Филип, бяха в джоба ѝ.

Мариус отиде в службата си. Господин Мартели го прие с бащинска доброта. Собственикът на кораби искаше да му даде още една седмица отпуска, но младежът го увери, че работата ще му помогне да се излекува окончателно. Чувстваше се неудобно в негово присъствие. Мислеше, че само след два или три дни щеше да го моли за такъв голям заем, и това силно го смущаваше. Господин Мартели го гледаше с проникновена усмивка, която го притесняваше.

– Видях госпожица Фин – корабопритежателят го изпрати до бюрото му. – Тя е едно очарователно момиче с добро сърце. Обичайте я, приятелю.

Усмихна се още веднъж и се оттегли. Когато остана сам, Мариус изпита радост, че отново беше в кабинета си, където бе прекарал много дни, изпълнени с неуморен труд. Отново пое малкото си владение. Седна с удоволствие на бюрото си, докосна документите и перодръжките, разхвърляни върху него. Бе се разминал със смъртта и ето че отново се връщаше към спокойното си ежедневие.

Стаята, в която работеше, се намираше срещу апартаментите на шефа му. Понякога посетителите на господин Мартели по погрешка чукаха на вратата му. Тази сутрин тъкмо се бе приготвил за работа, когато някой тихо почука.

– Влезте! – извика младежът.

Пред него стоеше мъж с дълъг черен редингот. Имаше гладко избръснато лице, движенията му бяха плавни, държеше се скромно и уверено. Приличаше на църковен служител.

– Госпожица Клер Мартели? – попита той.

Мариус, който го оглеждаше, не му отговори. Питаше се къде ли е виждал вече тази личност. Човекът се колебаеше. Най-после извади от един от огромните джобове на редингота си сложена в калъф книга.

– Нося ѝ – продължи той с напевния си глас – молитвеника, който забрави в изповедалнята.

Мариус продължаваше да се пита: "Къде, по дяволите, съм виждал това мрачно лице?" Мъжът явно почувства изпитателния му поглед, поклони се леко и добави:

– Клисар съм в "Сен Виктор".

След тези думи младежът ясно си спомни, че е виждал този човек в стаята зад олтара веднъж, когато беше отишъл да потърси абат Шастание. Нещо сякаш го жегна. Попита, подтикван от някакво предчувствие:

– Господин Донадеи ви изпраща, нали така?

– Да – отвърна клисарят след ново колебание.

– Добре, дайте ми молитвеника, ще го върна на госпожица Клер.

– Но господин абатът ми заръча да го дам лично на нея.

– Тя ще го получи след малко. Сигурно още не е станала, само ще я обезпокоите.

– Обещавате ли да изпълните поръчката?

– Разбира се.

– Кажете на госпожицата, че господин абатът намери вчера молитвеника в изповедалнята си и ме помоли да ѝ го донеса... Господин абатът поздравява госпожицата...