Хайка за вълци

Предполагаше, че и генералшата, като госпожа Фени, няма да го покани на вечеря, а ще му остави яденето в кухнята, и сърцето му трепна, когато тя го викна по име от пруста. Изми се набързо и се качи горе с тръпки в коленете и леко задъхан. Генералшата бе подредила масата и го чакаше. Посочи му стола пред себе си и каза:

— Добър апетит!

— Мерси, подобно! — отвърна Николин.

Генералшата си служеше леко и безшумно с приборите, поднасяше бавно вилицата към устата си и дъвчеше също така бавно със затворена уста. Николин бе напрегнат, хранеше се като нея бавно и не усещаше вкуса на яденето. Както бе забелязал от по-рано, тя мислеше за нещо далечно и гледаше в една точка пред себе си. От време на време се осмеляваше да погледне едрата й обла гръд, която напираше изпод светлосивия плат на роклята й, лицето й с леко изпъкнали мургави скули и тъмни сенки под очите, които ги правеха по-големи и дълбоки, тъмната й коса, прибрана на тила в шнола със сребърна игла. При всеки шум отвън тя преставаше да се храни, ослушваше се и той и за пръв път, откак живееше с Деветаков, му се поиска да не се върне тази нощ. Генералшата погледна малкото часовниче на ръката си и каза:

— Мишел няма да се върне тази нощ. Вечерният влак е заминал. — Тя избърса със салфетка устните си и се облегна на стола.

— Ами аз вино забравих да донеса — каза Николин, за да я задържи по-дълго на масата, но тя каза, че не пие. — То и аз не пия, заради гостенката, рекох…

Все пак, когато генералшата започна да разчиства масата, той отиде в склада под хамбара и изпи половин бутилка вино наведнъж. Лицето му веднага пламна, а главата му приятно се замая. Върна се, ала не завари генералшата в гостната. Помисли, че е излязла навън, и седна да я почака. Не допускаше, че ще си легне, без да му се обади, отиде до вратата на стаята, в която тя спеше някога с мъжа си при гостуване, хвана дръжката, натисна я, но вратата бе затворена отвътре.