Японският любовник

Като се върнаха от Тихуана, Алма повика Ичимей на среща в мотела по-рано от обичайното. Пристигна високомерна и заредена е лъжи, но вътрешно ридаеше. Ичимей за първи път я изпревари. Той я чакаше в една от мръсните стаи, царство на хлебарките, които те озаряваха с пламъка на любовта. Не се бяха виждали от пет дни, а от няколко седмици нещо смътно нарушаваше съвършенството на техните срещи, нещо заплашително, което Ичимей усещаше, че ги обгръща с плътна мъгла, но което тя лекомислено отхвърляше, обвинявайки го, че бълнува от ревност. Ичимей забелязваше, че тя е различна, неспокойна, че говори много и прекалено бързо, че настроението ѝ се променя за минути и от кокетничене и глезотии преминава в мрачно мълчание или необяснимо раздразнение. За него бе вън от съмнение, че Алма се отдалечава емоционално, макар че буйната ѝ страст и напористото желание да стигне до оргазъм по няколко пъти сочеше обратното. Понякога, когато си почиваха прегърнати, след като се бяха любили, страните ѝ овлажняваха. "Това са сълзи от любов", казваше тя, но за Ичимей, който никога не я бе виждал да плаче, му приличаха на сълзи от отчаяние, така както сексуалните акробатики му приличаха на опит за отвличане на вниманието. С атавистичната си дискретност той се опита да разбере какво става с нея, но Алма посрещаше въпросите му с присмех или с пошли закачки, които, макар и на шега, не му бяха приятни. Алма се измъкваше като гущер. По време на петте дни раздяла, които тя оправда с принудително пътуване с роднините си до Лос Анджелис, Ичимей навлезе в един от своите периоди на вътрешно съзерцание. Тази седмица той продължи да обработва земята и да се грижи за цветята с обичайната всеотдайност, но движенията му бяха като на човек под хипноза. Майка му, която го познаваше по-добре от всеки, се въздържа от задаването на въпроси и сама разнесе реколтата по цветарниците на Сан Франциско. Мълчалив и спокоен, наведен над растенията, с огрян от слънцето гръб, Ичимей потъна в мислите си, които рядко го лъжеха.

Алма го видя на приглушената от оръфаните завеси светлина на тази стая под наем и отново я жегна жилото на раздираща вина. За един много кратък миг изпита омраза към този мъж, който я принуждаваше да се изправи пред най-срамната версия на самата себе си, но вълната от любов и желание, която винаги я заливаше в негово присъствие, веднага се завърна. Ичимей, застанал прав до прозореца, чакайки я, с непоклатимата си вътрешна устойчивост и липса на тщеславие, нежен, деликатен и с ведро лице; Ичимей, с неговото тяло от дърво, твърди коси, "зелени" пръсти, влюбени очи, смях, който бликаше от най-дълбоко място, е неговия начин да я люби, сякаш е за! Първи път. Не можа да го погледне в очите и изигра пристъп на кашлица, за да удави тревогата, която я изгаряше отвътре. "Какво става, Алма", попита я Ичимей, без да я докосва. Тогава тя изстреля подготвената е усърдие на юрист буквояд реч за това, колко го обича и ще го обича до края на дните си, но че тяхната връзка няма бъдеще, не е възможна, че семейството и приятелите започват да подозират и да задават въпроси, че двамата принадлежат към два съвсем различни свята и че всеки от тях трябва да приеме съдбата си, че е решила да продължи образованието си по изкуства в Лондон и че трябва да се разделят.