Японският любовник

През блажените месеци на 1955 година, когато Алма и Ичимей имаха възможност свободно да се любят в мизерния мотел в Мартинес, тя му каза, че е стерилна. Това беше по-скоро желание, мечта, отколкото лъжа. Направи го, за да запази спонтанността сред чаршафите, защото разчиташе на една диафрагма да я спасява от изненади и защото менструацията ѝ бе винаги толкова нередовна, че гинекологът, при когото леля ѝ Лилиан я води няколко пъти, ѝ заяви, че имала кисти на яйчниците, които можели да доведат до безплодие. Както толкова пъти преди, Алма отложи операцията, защото майчинството беше последният ѝ приоритет. Науми си, че тя някак по чудо няма да забременее на този етап от младостта си. Такива инциденти се случваха на жени от друга класа, без образование и средства. Не си даде сметка за състоянието си до десетата седмица, защото не си отбелязваше циклите, и когато разбра, се довери на късмета си още две седмици. Може да е грешка в изчисленията, мислеше, но ако ставаше дума за най-страшното, със силови упражнения въпросът щеше да се реши от само себе си; почна да ходи навсякъде с велосипед, въртейки яростно педалите. Непрекъснато проверяваше за кръв по бельото си и с дните безпокойството ѝ растеше, но продължи да ходи на срещите с Ичимей и да се люби със същата неистова страст, с която въртеше педалите нагоре и надолу по хълма. Накрая, когато вече не можеше да се прави, че не забелязва набъбналите гърди, повдигането сутрин и пристъпите на тревожност, не се обърна към Ичимей, а към Натаниел, какъвто бе навикът ѝ от детските години. За да избегне риска чичо ѝ и леля ѝ да научат, тя отиде да го търси в юридическата кантора "Беласко и Беласко" на улица "Монтгомъри", същата кантора, която съществуваше от времето на патриарха, открита през 1920 година, с тежките мебели и рафтове с кодекси, подвързани в тъмнозелена кожа, мавзолей на закона, където персийските килими заглушаваха стъпките и разговорите се водеха полугласно.

Натаниел седеше зад бюрото си, разрошен, по риза, с разхлабена вратовръзка, заобиколен от купища документи и отворени книги, но като я видя, веднага стана да я прегърне. Алма зарови лице във врата му, дълбоко облекчена, че може да стовари драмата си върху този мъж, който никога не я бе предавал. "Бременна съм", успя само да промълви. Без да я пуска, Натаниел я заведе до дивана и двама седнаха един до друг. Алма му разказа за любовта, за мотела и за това, че вината за бременността не е на Ичимей, а нейна, че ако Ичимей разбере, със сигурност ще пожелае да се ожени и да поеме отговорността за детето, но след дълги размишления тя смяташе, че не би могла да се откаже от това, което винаги бе имала, и да се омъжи за Ичимей; да, обожаваше го, но знаеше, че неволите на бедността ще погубят любовта им. Изправена пред дилемата да избира между живот с икономически затруднения в японската общност, с която не я свързваше нищо, и да остане в сигурното убежище на своята среда, тя чувстваше как страхът от непознатото надделява; срамуваше се от своята слабост; Ичимей заслужаваше безусловна любов, той беше чудесен човек, мъдрец, светец, чиста душа, нежен и деликатен любовник, в чиито обятия се чувстваше щастлива, изстреля Алма поредица от объркани изречения, секнейки се, за да не плаче, и опитвайки се да запази поне малко достойнство. Добави, че Ичимей живее в духовен план, че винаги ще си остане прост градинар, вместо да развие огромния си художествен талант или да се постарае да превърне парника си с цветя в преуспяващо предприятие; напротив, той не се стремеше към нищо повече, стигаше му да печели достатъчно, за да се издържа, просперитетът или успехът не го вълнуваха, за него най-важни бяха медитацията и покоят, но това не се яде и тя нямаше да създаде семейство в дървена барака с покрив от гофрирана ламарина и да живее сред земеделци с лопата в ръка. "Знам това, Натаниел, прости ми, ти ме предупреждаваше хиляди пъти, а аз не ти обръщах внимание, ти беше прав, винаги си прав, сега виждам, че не мога да се омъжа за Ичимей, но не мога и да се откажа от любовта си, без него ще изсъхна като растение в пустинята, ще умра; от сега нататък ще внимавам повече, ще вземаме предпазни мерки, това няма да се повтори, обещавам ти, Натаниел, кълна ти се." Натаниел я слуша, без да я прекъсва, докато на нея ѝ се свърши въздухът, за да продължи да се вайка, а гласът ѝ изтъня до шепот.