Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Хю Милър гледа половин минута вдигнатото към него месесто лице с немигащи, изпъкнали очи. Изражението му беше смръщено и озадачено, сякаш се мъчеше да разчете нещо на лоша светлина, а и написано на език, който не владее добре. После каза:
— Сега вече реших окончателно.
— Зная, че си решил окончателно — каза Шефа. — И зная, че не мога да те разубедя. — Той стана, подръпна панталоните си нагоре с привичното движение на човек, понапълнял в кръста, и се приближи по чорапи към Хю Милър. — Жалко, Хю — каза той. — Ние с теб бяхме добра двойка. Твоят мозък и моите здрави мускули.
На устата на Хю Милър се появи някакво подобие на усмивка.
— Да се разделим като приятели — каза Шефа и подаде ръка.
Хю Милър я пое.
— Ако не станеш въздържател, отбивай се понякога да пием по чашка — каза Шефа. — Обещавам ти да не говоря за политика.
— Ще се отбивам — каза Хю Милър и тръгна към вратата.
Тъкмо преди да я отвори, Шефа го повика:
— Хю.
Той се обърна.
— Оставяш ме сам — каза Шефа с полушеговита тъга, — захвърляш ме на тия кучи синове. Моите и другите.
Хю Милър се усмихна напрегнато, смутено, после поклати глава и каза:
— Да-а-а, Уили… — И гласът му замря, без да доизрече това, което бе започнал.
В следния миг юридическия факултет при Харвардския университет, ескадрилата „Лафайет“, френския военен кръст, неопетнените ръце и чистата душа вече ги нямаше между нас.
Шефа седна на кревата, вдигна лявата си пета на дясното коляно и почесвайки се замислено по ходилото, както прави фермерът, когато си събуе вечер обущата, се загледа в затворената врата.
— На тия кучи синове — повтори той и спусна левия си крак на пода, без да престава да гледа вратата.
Аз пак станах. Това беше третият ми опит да се измъкна оттук и да се прибера в хотела, за да се наспя. Шефа можеше да не мигне цяла нощ, дори нощи наред и това никак не му се отразяваше, но за сътрудниците му то беше същински ад. Запътих се отново към вратата, но Шефа премести поглед към мен и аз разбрах, че ще има разговор. Затова се спрях и зачаках, а в това време очите му опипваха лицето ми; мъчеха се като пинцети да проникнат в сивото вещество в главата ми. Накрая каза:
— Според теб трябваше ли да хвърля Хуайт на вълците?
— Сега ли намери да ми задаваш такива въпроси?
— Кажи, трябваше ли?
— „Трябваше“ е смешна дума — отвърнах. — Ако питаш нужно ли е, за да ги победиш, това само времето ще покаже. Ако питаш нужно ли е, за да му отдадеш заслуженото, на това никой никога не може да ти отговори.
— И все пак ти как мислиш?
— Мисленето не е моя специалност — казах. — И те съветвам и ти да не мислиш, защото много добре знаеш какво ще предприемеш. Ще предприемеш онова, което вече си започнал.
— Луси се готви да ме остави — каза той спокойно, сякаш в отговор на някакви мои думи.
— А! — възкликнах истински изненадан, защото отдавна бях причислил Луси към онези търпеливи и многострадални жени, на чиито гърди в края на краищата се проливат сълзите на разкаянието. Само в края на краищата, не по-рано. После погледът ми се плъзна неволно към затворената врата, зад която до телефона седеше Сади Бърк с нейните черни като въглени очи, сипаничаво лице и щръкнали окълцани черни коси, в които се виеше цигарен дим, подобно на утринна мъгла в боров гъстак.
Той улови погледа ми.
— Не — каза Шефа, — не е за това.
— Според обикновените схващания то е достатъчно.
— Да, но тя не знае. Поне доколкото на мен ми е известно.
— Тя е жена — казах аз, — а жените просто подушват тези неща.
— Работата е съвсем друга — отвърна той. — Тя каза, че ще ме остави, ако се застъпя за Байръм Хуайт.