Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Но сега дойде в стаята на Мейгрейт, за да удовлетвори любопитство си и да разсее недоумението си. През онези тежки часове на борба за надмощие двамата взаимно надникнаха в съзнанията си. Може би самотата и тъгата на тази жена му напомняха за неговата душа. Или вече налучкваща какво всъщност представлява Мейгрейт… и в какво може да се превърне?
Сложи фенера на пода до леглото, седна на един стол и се загледа в спящата жена. В тези мигове беше толкова безметежна…
Тя се обърна и насила отворя очи, сепната от светлината на фенера. От преумора не можа цяла минута да осъзнае къде се намира, а после в миг привичното напрежение и унижение изопнаха лицето й.
„Какво ти е причинила Фейеламор? — чудеше се Игър. — Защо те е тормозила така?“ Мейгрейт събуждаше у него твърде особени чувства, каквито не бе изпитвал през целия си дълъг живот. Коя всъщност беше тя? С какво коварство си служеше?
Мейгрейт седна в леглото и се уви плътно със завивката. Застави се да срещне погледа му, въпреки че сънят още тегнеше в мислите й. Пламъчето на фенера потрепваше и хвърляше по лицето на Игър заплашителни сенки. Хлътналите му очи тъмнееха и хвърляха редки проблясъци.
Гласът му прозвуча с прекомерна сила в притихналата нощ и отекна от стените.
— За какво й е Огледалото на Фейеламор?
— Прочети Преданията! — озъби му се Мейгрейт.
— О, чета ги — кротко я увери Игър. — Но през последните столетия се смяташе, че Фейеламор е мъртва, а фейлемите са изчезнали. Откъде се взе тя? И защо точно сега? А ти откъде изскочи с цялата тази сила и незнайни цели?
— Аз само й служа. Нямам свои цели, изпълнявам дълга си.
Той я изгледа косо.
— Нещо не ми се вярва. Твоят път не съвпада с нейния — ти не принадлежиш към фейлемите.
Думите му я притесниха, засегнаха онова, за което си бе забранила да мисли.
— Няма да говоря с тебе за нея.
— Ами за приятелката си? Името й е Каран, нали?
„Значи не сте я намерили“. Мейгрейт си позволи отпаднала усмивка.
— Тя е от рода Фърн в Банадор.
— Ааа… Фърн, тъй ли? Хора с крехко душевно здраве. Безумието е същинско проклятие за този род. Тя е толкова млада. Товарът може да я смаже. Нима не се тревожиш за приятелката си?
Мейгрейт се извърна; боеше се да каже каквото и да било. Но откъде бе научил толкова много?
— Не я познаваш — отрони печално накрая. — Вярно, наглед е съвсем млада и се шегува с онова, на което държи, но в нея се крие желязно упорство. Тя познава и грозното лице на света. Никога няма да я хванете.
И себе си не можа да убеди. Защо говореше така с врага си? Как успял да я обезоръжи?
Игър се взираше настойчиво в нея.
— Накъде е тръгнала? Към морето ли? Или на изток — към езеро Нийд? Аха, виждам отговора в очите ти. Отива към Нийд. И може би ще се срещне с някого там?
Очите на Мейгрейт за кой ли път я предадоха. Нищо ли не можеше да скрие от него? Умората надделяваше. Тя зарови лице в ръцете си, очакваше със страх следващия въпрос.
— Накрая да те попитам къде Каран ще се види с Фейеламор?
Тя не си позволяваше дори да мисли за Сит. Но Игър изведнъж се озова за нея, дългите му пръсти покриха цялото й лице.
— Къде? — прошепна той и напорът на волята му отново я приклещи.
Стори й се, че ще припадне. Пръстите на Игър не притискаха кожата й; силата му обаче беше по-непоносима от паднал върху нея каменен блок.
— Нека позная. — Трудно го чуваше, макар тънките устни да шептяха до ухото й. — Фейлемите са живели далеч на югоизток. Само че е прекалено рисковано да го носи чак дотам. Значи Фейеламор е някъде в Мелдорин, и то близо до морето. В Туркад, да речем?
Мускулите на лицето й се отпуснаха за миг, колкото и да не й се искаше.
— Не е в Туркад. Да не е Виликшатур? Или Алсифър? Не. Гнулш? Много път има дотам. Ами да — не е на морския бряг, но е наблизо, и то на голямата река Гар! — Клепачите й трепнаха. — Оо… Сит! Вече можеш да заспиваш. Това исках да науча.
Игър погледа още миг голите й рамене и тъмната коса, паднала на красивото печално лице, изправи се рязко, взе фенера и излезе. Вратата се затвори с тихо щракане.
Мейгрейт бавно се свлече в леглото. Нямаше да мигне повече тази нощ. Толкова години обучение, толкова усилия… за нищо. Достатъчно беше да не се наспи и той я прекърши.
Намери само една утеха — бяха минали два дни, откакто Каран бе избягала в тунелите. Но вечерта ботушите на Игър бяха изцапани с кал от устието, влажните му дрехи носеха дъх на море. Каран се бе измъкнала от крепостта. Трябваше да й помогне някак, да им отвлече вниманието, ако ще и за съвсем малко.
Облече се безшумно в мрака, открехна вратата и надникна. В рамката на отсрещната врата се мяркаше силует. Прокрадна се по-наблизо, молеше се да не е уелм. Оказа се обикновен прислужник, обърнат с гръб към нея. Босите й крака стъпваха безшумно. Тя го цапардоса с ръба на дланта си по тила и го издърпа в ъгъла на стаята. Дали имаше още някой? Тук — не, но навън? Допря ухо до вратата. Не се чуваше нищо. Напрегна се, дръпна рязко, готова да повали стража, но не видя никого.