Дребната старица, която наруши всички правила

В центъра „Солентуна“ беше претъпкано и потискащо, а всекидневната разходка изобщо не беше толкова приятна, колкото Марта се надяваше. Надзирателите я бяха отвели в един празен двор, обграден от най-високите стени, които беше виждала през целия си живот. Никъде не се виждаха очарователни поля с разлюлени класове, както в Йостерлен – само бетон. Дори четирима затворници да се качат един върху друг, а тя да стъпи на раменете на последния, пак нямаше да успее да надникне над стената! Докато обикаляше по мръсния сив бетон на двора, едва успяваше да долови песните на птиците, шума от преминаващите влакове и другите обичайни звуци от нормалния живот навън. Виждаше единствено сива метална решетка, която препречваше една ивица небе. Контрастът между това място и апартамента „Принцеса Лилиан“ беше непоносим. Марта дори си даде сметка, че жадува да чуе писукането на микровълновата печка по време на нощните екскурзии на Греблото до кухнята в старческия дом или гръмотевичното цвилене на Ана-Грета. Ако от време на време не идваше да я види свещеникът, който й носеше послания от Умника, сигурно нямаше да издържи на тази изолация. Стихотворенията й помагаха да си върне куража. Марта си намери нещо, с което да се занимава. Новият план.

– Хайде, по-живо – обади се шофьорът. – Идвате ли, или не?

Явно искаха да приключат с прехвърлянето възможно най-бързо, за да избегнат петъчното задръстване. Марта беше с белезници и се движеше бавно, така че й отне доста време да сгъне проходилката си. Надзирателите наистина се опитаха да й помогнат, но не знаеха как да приберат дръжката на огледалото за обратно виждане. Най-сетне тя успя да им обясни как да го направят и с въздишка се отпусна на задната седалка. От двете й страни седна по един пазач. Шофьорът запали двигателя, порталът пред тях се отвори и те потеглиха.