Дребната старица, която наруши всички правила

Вече се стъмваше по-късно, а по дърветата се бяха появили първите пролетни листа, когато дойде време Марта да бъде прехвърлена в женския затвор „Хинзеберг“. Тя излезе и видя, че навън вече я чака кола. Преди да се качи, Марта вдигна очи към сградата на центъра за задържане с мярка за неотклонение в район „Солентуна“ – небето, както обикновено, се отразяваше в стъклената фасада. Слънчевите лъчи красиво блестяха, но вътре далеч не беше толкова блестящо. Слава богу, сега я очакваше истински затвор – макар Марта да съжаляваше, че е само за жени. Естествено, щеше да бъде много по-добре, отколкото в килиите за задържани с мярка за неотклонение, но все пак щеше да е трудно. Марта вече беше разбрала колко затворен се чувства човек в затворническата килия. В старческия дом също ги заключваха, но сестра Барбара все пак не беше сложила решетки на прозорците.

Марта не беше в положение да обжалва присъдата си. Тъй като тя беше двигателят на цялата организация, не вървеше да се откаже в последния момент – макар че за малко изобщо да не стигнат до затвора. Съдията съвсем целенасочено се беше опитал да не ги обяви за виновни. Банкнотата от петстотин крони и пазарската количка не бяха кой знае какво веществено доказателство, макар че ДНК пробите бяха съвпаднали. Освен това полицията беше открила мобилни телефони, четки за коса и една-две златни гривни, скрити в дъното на гардероба в хотел „Гранд“. Въпреки всичко органите на реда и съдията продължаваха да смятат, че възрастните хора най-вероятно просто са се объркали. Освен това не беше съвсем ясно какво точно се е случило в Националния музей. За полицаите изкривеният бастун си оставаше неизвестна величина и те така и не успяха да изяснят ролята му в обира по време на възстановката на престъплението. Съдията заяви, че съдът трябва да ги осъди единствено ако няма никакво съмнение във вината им, а освен това не е правилно да се изисква едногодишна присъда за пенсионери, които нямат никакво криминално досие. Въпреки това съдебните заседатели решиха, че петимата заслужават това наказание. В продължение на няколко седмици вестниците бяха писали за безскрупулните старци, които са посегнали на шведското културно наследство и са откраднали картини на стойност трийсет милиона крони – а освен това са получили и невиждан откуп в размер на още десет милиона. Уводните статии на всички печатни издания подчертаваха изключително сериозния финансов характер на престъплението и го сравняваха с щетите, нанасяни от борсовите спекуланти. Съдебните заседатели нямаше как да не се повлияят от всичко това, макар да твърдяха, че са напълно независими. Марта наблегна на факта, че са възнамерявали да върнат картините на музея, а десетте милиона са били предназначени за благотворителност, но не й повярваха. Когато обявиха присъдата й, никой не смяташе, че има смисъл да се обжалва. Процедурата щеше да отнеме твърде много време, а освен това всички вече бяха преживели достатъчно. При добро поведение щяха да излязат от затвора след шест месеца – изглежда, намаляваха наполовина всички присъди в Швеция, – а дотогава щяха да имат възможност да проверят как се живее в истински затвор. Марта беше любопитна какво ще бъде новото място и смяташе, че ще е вълнуващо да сподели всекидневието на престъпниците. Никога не беше влизала в истински затвор и винаги имаше желание да опита нещо ново. Просто нямаше как да е по-зле, отколкото в килиите за задържани с мярка за неотклонение.