Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
– Няма нищо налице – и невинно вдигнах рамене. – Ако бях отишъл в полицията, дори нямаше да ми обърнат внимание… Пък и доколкото ми е известно, в такива случаи изчакват определено време. Два дни, нещо такова.
Повярва… Обърна напред светещата си като крушка под бялата светлина глава и впи черните си очи в кафявите боти. Беше тъжен.
– Дано Акън оживее…
Гласът му беше приглушен, като че плачеше.
– Защо да не оживее – смъмрих го. Някъде бях чел, че в такива ситуации е по-добре да бъдеш строг. – Чухте доктора… Няма опасност за живота му… Ще му зашият езика, ще сложат ръката в гипс, а синините бездруго бързо минават…
Лицето му се сбърчи от мъка.
– Щели да му пришият езика… Целият настръхнах, като го чух от онзи доктор с вид на касапин. Колко ужасно…
Почувствах се като успокояващ болногледач.
– Дори няма да усети. Да, ще му бъде малко трудно, обаче и белег няма да остане.
– А вътрешните кръвоизливи?
Не, и помен нямаше от оптимизъм в тая страдаща кукувица…
– Нали е под наблюдение… Ако се случи нещо, веднага ще се намесят.
Искаше му се да повярва.
– Нали ще се намесят, господин Мющак? Такива истории слушаме за болниците…
Само за болниците ли? Чуваме ужасни неща за историците, за политиците, за военните, дори за архитектите… В тази страна вече няма професионална, гражданска или социална прослойка, за която да не се чуват ужасни неща. И можем само да търпим. А единствен оптимизмът спомага за търпимостта. То си има философия за тази измислица: Мисли добро, та да се случи добро. Ами ако мисля с добро за мъртвата си любима, ще се съживи ли? Ще се засити ли гладният? Ще свърши ли мъката по света? А хората вярват в това… Пък е и полезно. Всеки е щастлив. Така че няма лошо да се възползвам.
– Не съм чул нищо лошо за тази болница. Нека сме оптимисти. Ами ако бяхме закъснели?… Ако не бяхме намерили Акън?
– Боже, боже, не искам и да си го помисля – отговори, мачкайки в ръце баретата си. – Едничкото ми желание е Акън час по-скоро да…
Не можа да продължи. Видях как бързо се раздвижи адамовата му ябълка. Да не би сега да ревне… Явно наистина обичаше съквартиранта си… Не издържах и докоснах ръката му… Подсмъркна, очите му бяха влажни.
– Благодаря ви… Лъгал съм се… Вие сте добър човек…
Точно тук се лъжеше. Ако бях добър човек, щях да се поинтересувам от Акън, преди да го сполети всичко това. Поне веднъж да го потърся и да попитам как си, момчето ми. Ако бях по-отговорен, Акън нямаше да стане жертва на амбициите на Нюзхет. Не, не бях онзи, за когото ме мислеше Теоман. Това, че помогнах на Акън, беше случайност. Намерих раненото му тяло, опитвайки се да спася себе си.
– Акън е добро момче… – леко отдръпнах ръката си. – И вие сте добър… Гледайте какво става в болницата…
Обърса с опакото на ръката потеклата по бузата му единствена сълза.
– Това няма значение… Всичко бих направил за Акън. Знаете ли, че цяла година не ми поиска наем! Тъкмо бях открил офиса и работите не вървяха много добре. Никога няма да мога да му се отплатя… Не ме изхвърли и като се върна от Англия… Ще живеем заедно, каза… – беше се отнесъл, сякаш си говореше сам. – Планираше да замине за Америка след няколко месеца. Щеше да се заели в Чикаго. Госпожа Нюзхет щяла да му намери работа в университета. Всъщност искаше да живее в Сан Франциско. Там било рай за гейовете… Казваше: „В сравнение със Сан Франциско Чикаго не е цвете за мирисане. Но има страхотни джаз концерти.“ Дори се беше потрудил да открие изпълнителите в миналогодишните концерти. Знаете, че беше луд по джаза. Много съжаляваше, че никога не е свирил на инструмент.
– Опита се… – казах тихичко.
– Моля?
– Опита се, казвам… Опита да свири на тромпет. Ходеше на курс месеци наред. Но не му се удаде… Рече, липсва ми дарба, професоре, няма смисъл да упорствам. После захвърли тромпета.
– Не, не е… Имаше два вкъщи. Само преди две вечери с часове свири разни непонятни неща. Според мен ще успее. Той би станал страхотен музикант. Но онзи тиранин баща му се запънал – история, та история. Той самият бил зеленчукар… Поне да беше имал понятие от историята – обърна голямата си глава към мен. – Нали сте чували за това?