Вестителят на бурята

— Отиваме в Квартала на короната — отбеляза тя.

— Много добре — отвърна Стераджлио. — Но защо не се съсредоточиш върху това да изглеждаш добре и да говориш по-малко?

Раг искаше да му отвърне нещо, но размисли — Крупс нямаше винаги да е наоколо, за да я защитава. Чудно как щяха да влязат в Квартала на короната, защото той беше обграден със стени. Вероятно скоро щеше да разбере.

При портите от ковано желязо Крупс им направи знак да спрат.

— Така, аз ще говоря. Щом влезем, опитайте да се държите съвсем естествено. Сякаш сте тукашни — погледна към Раг, явно смяташе, че за нея това ще е особено трудно. — Е… постарайте се.

И той тръгна към портата. Там се мотаеха трима от Зелените куртки, но когато видяха Крупс и останалите, застанаха нащрек. Раг реши, че с това играта ще приключи. Как изобщо щяха да влязат? Глупава идея; тя приличаше на богато момиче толкова, колкото крава прилича на теле.

— Какво има, приятел? — попита единият от Зелените куртки и посегна да стисне ръката на Крупс.

— Как я караш, Уестли? — отвърна Крупс.

Едно нещо не можеше да се отрече на Раг, беше бърза — забелязваше бързо и неприятностите, и монетите. Когато мъжете си здрависаха, тя видя златната корона, която мина от дланта на Крупс в ръката на Зелената куртка.

— Не се оплаквам, старче — отвърна Уестли, после отстъпи встрани и направи знак на другите двама. Желязната порта се отвори с изскърцване и им позволи да навлязат в онази част на града, в която Раг не беше стъпвала. Това беше Кварталът на короната, дом на богатите и привилегированите, и на повече съкровища, отколкото тя можеше да си представи… а си представяше много.

Крупс се ухили и мина през портата, сякаш това бе най-естественото нещо на света. Раг спря на прага, знаеше, че не бива, че този квартал е забранен за нея. Не ѝ беше тук мястото — но Стераджлио я блъсна силно и тя пое с препъване след Крупс.

Щом влязоха, Раг започна да се диви на сградите, на чистите, облицовани с камък фасади, на сияещите прозорци… на това, че изобщо имаше прозорци. Тук-там алеите бяха обточени от окосена трева и лехи с цветя. Макар че цветовете им бяха повехнали заради наближаващата есен, за нея бяха красиви. Виждаше се и по някой храст, изкусно подрязан във формата на птица или еленче. Колко ли време е отнело да ги създадат? Имаше и нещо странно… Не го осъзна в началото, но тази част на града не смърдеше на гнила храна и лайна.

Улиците не бяха покрити с нечистотии: почти нямаше и боклучета. Раг се зачуди защо на толкова много място живеят така малко хора. Хора, които се носеха грациозно, не тромаво или пък ловко като хората в Доковете и Северната порта. Тези тук сякаш нямаха никакви грижи — разхождаха се безцелно с фините си дрехи, миришеха на парфюм и на екзотични масла… дори мъжете.

— Затвори си устата — прошепна ѝ Стераджлио. — Зяпнала си ги, сякаш се разхождат голи. Опитваме да се впишем, а ако се звериш така, ще привлечеш внимание. Все едно сме облекли магаре с рокля.