Вестителят на бурята

Тримата мъже споделяха една стая в малка къща на две врати от Черния елен. Крупс бе казал, че ще е най-добре тя да се премести при тях, щом ще работят заедно. Раг се зачуди дали е добра идея да живее с трима мъже. Беше млада, но не хранеше илюзии какво може да ѝ се случи, ако някой от тях я хареса. Все пак желанието ѝ да се присъедини към Гилдията надделя. Щом се налагаше, щеше да го направи.

Стераджлио се взираше в нея от време на време. Мислеше си, че тя не забелязва, но Раг го виждаше с периферното си зрение. Той я плашеше — макар че не би го признала. Опитваше да го избягва или да не остава насаме с него. Бърни беше голям и страховит, но доста по-внимателен. Крупс, с красивото си лице и палава усмивка, я караше да се чувства като у дома си. Смигваше ѝ, смееше се, наричаше я „сладурано“ и това ѝ беше приятно. Хората рядко полагаха усилия да са мили с нея. Но с времето тя осъзна, че започва да харесва Крупс все повече.

Въпреки неудобството нощем, нямаше други оплаквания. Вече се чувстваше като част от бандата. Понякога Крупс и Бърни дори искаха мнението ѝ за разни неща — маловажни, но я караха да се чувства като равна, като една от тях.

Най-хубавото беше, че вече не се налагаше да краде дребни монети, за да се нахрани. Къщата имаше килер и Крупс правеше закуска всеки ден — яйца и шунка или наденички. На обед — хляб и сирене, и нещо готвено вечер. Раг никога не се беше хранила така добре. Няколко пъти се натъпка така, че едва не се разплака от болка и радост.

Не забравяше обаче и онези, които бе изоставила. Чирпи, Мигс и Тиджи ѝ липсваха, липсваше ѝ дори Фендер — но те бяха минало. Имаше нова банда, истинска, не просто някакви хлапета, които си опитват късмета по улиците.

Все пак дните минаваха, а нищо не се случваше и тя започна да се чуди за някои неща. Като че ли не правеха друго, освен да се размотават и пият. Стераджлио от време на време отваряше книга, Крупс изчезваше за малко от къщата, но иначе не се случваше нищо. Не че Раг се оплакваше. Те сигурно знаеха по-добре от нея.

След няколко дни обаче внезапно се активизираха.

— Добре, сладурано — каза Крупс. Раг тъкмо се беше събудила и слизаше по стълбите. Всички седяха и я чакаха. — Време е да свършим малко работа.

Крупс беше облечен модерно, не го беше виждала с такива дрехи. Носеше риза с широки ръкави, сатенена жилетка и подходящи бричове. На стола му висеше палто от същата материя. Беше пригладил косата си назад с някакъв балсам и миришеше чак противно сладко. Стераджлио също беше издокаран, но си смърдеше на стари чорапи. Бърни изглеждаше както винаги — потен и огромен.

— Къде отиваме? — попита Раг, като разтъркваше сънено очи.

— Ще разбереш съвсем скоро — отвърна Крупс. — Сега облечи това.

Той взе купчина ярка синя коприна и я хвърли към нея. Чак когато я хвана, Раг осъзна, че това е рокля.