Обединени от божества

— Още не съм научила това — рече непознатата, а сълзите й потекоха отново. — Кълна се, ако останалите ми бяха казали, щях да запомня.

— Кои останали?

— Хората… наставниците, които бяха тук преди чудовището да дойде. Ти не си ли новата наставница?

— Не — отвърна Миранда.

— Тогава трябва да си вървиш! Трябва да си вървиш незабавно! Само на наставниците е позволено да бъдат тук! И хората, които водят със себе си. Те ли те доведоха?

— Не.

— Тогава напусни. Иди си! Преди да са се върнали. Те са… — тя замлъкна рязко, предпазливо се огледа и снижи гласа си до шепот. — Те са лоши хора. Карат те да учиш неща. Дори ако не искаш… те _те принуждават. Принуждават те!_

Отново заплака. Етер се покатери на рамото на Миранда.

— Е, сега ще приемеш ли, че тук не е имало нищо, което да си е струвало търсенето? — запита катерицата.

Плачещото създание застина.

— Кой каза това? Те са тук! — паникьоса се малтропът.

— Не, не, не, това е Етер — ето, виж. Тя е приятел — побърза да обясни девойката.

Грабна дребното създание от рамото си и го протегна към ужасеното същество пред себе си.

— Ако не ме пуснеш незабавно, ще те изпепеля — с едва сдържан глас изрече Етер.

Очите на ужасения малтроп се разшириха от ужас при странната гледка. Изтича до парчето таван и пролази под него, пищейки неспирно.

— Това нещо говори като тях! А изобщо не трябва да говори! — викна тя от скривалището си.

Миранда се извини както на Етер, така и на ужасеното създание. Поклати глава колко бързо бе започнала да приема новата форма на Избраната за нещо нормално.

— Трябваше да те предупредя. Тя е метаморф — обясни Миранда.

— Не зная какво е. Върви си! Не трябва да те слушам, ти не си ми наставница — долетя отговорът.

— Моля те. Просто искам да поговорим — каза Миранда.

Очевидно нещо бе привлякло вниманието на Етер, тъй като тя се стрелна към едно от почернелите петна на пода.

— Вероятно не си яла от дни — продължи девойката, изваждайки част от нищожните и на практика замръзнали провизии от раницата си.

— Върви си! Върви… Имаш храна? — запита малтропът, надничайки изпод скривалището си.

— Не е много, но… — поде Миранда. Преди да е успяла да довърши, създанието бе изскочило и вече грабваше парчето осолено месо от ръцете й.

Обгърна го и го подуши, близвайки го колебливо. Внезапно го накъса на парчета с острите си зъби, говорейки, докато гълташе късовете почти несдъвкани.

— Това не е — глът — храна. Това е много по-добро. Храната е гнусна водниста смес. Сипват я в купа и няма вкус. Освен това — глът — никога не дават толкова — рече тя, омитайки месото за отрицателно време.

Когато приключи, впери поглед, изпълнен с копнеж към торбата, откъдето храната бе дошла.

— Още ли искаш? — попита девойката.

— Н… Да? — колебливо рече тя, страхувайки се от мъмрене.

— Вземи — Миранда й предложи ново парче.

Без да каже нищо, малтропът грабна и него, поглъщайки го за миг. Момичето предложи и манерката си, която бе изпразнена по също толкова отчаян начин. Създанието въздъхна и се усмихна, облизвайки устни и сядайки на земята.