Никога не ме оставяй

После, струва ми се беше през април, ние се сбогувахме и с Алис Ф. — първата от възпитаниците на Хейлшам, която напускаше Фермата; тя скоро бе последвана от Гордън К. И двамата бяха заявили желанието си да започнат курса и си тръгнаха с бодра усмивка, ала след заминаването им атмосферата във Фермата завинаги се промени.

Върволицата от заминаващи изглежда повлия на мнозина „ветерани“, а вероятно като пряк резултат от нея бе и последвалата вълна слухове от рода на онези, за които Криси и Родни ни бяха говорили в Норфък. Говореше се за двойки от бивши възпитаници в други части на страната, които били получили отсрочка, защото успели да докажат, че истински се обичат, макар че вече ставаше дума за хора, които нямаха никакво отношение към Хейлшам. А ние, петимата, които бяхме ходили в Норфък, отново се държахме встрани от такива разговори; дори Криси и Родни, които преди бяха в центъра на подобни приказки, сега смутено извръщаха поглед всеки път, когато до ушите им достигаше този слух.

„Норфъкският ефект“ имаше въздействие дори върху нас двамата с Томи. Още щом се върнахме, аз си мислех, че ще се възползваме и от най-малката възможност да оставаме насаме, за да обменяме мисли относно неговата теория за Галерията. Но по някаква неизвестна причина — свързана не само с него, а и с мен — не стана така. Единствено изключение правеше онази сутрин, когато той ми показа рисунките на въображаемите си животни в курника за гъски.

Хамбарът, който наричахме „курник за гъски“, се намираше в най-забутания край на Фермата и тъй като покривът му и без това течеше, а вратата бе измъкната от пантите, не го използвахме — само от време на време някоя двойка ще се уедини там, когато времето позволяваше. През онази пролет аз се бях пристрастила към дългите самотни разходки и помня, че по време на една от тях, докато минавах покрай курника, чух Томи да ме вика. Обърнах се и го зърнах — той смутено стоеше бос върху оформеното малко островче, заобиколено отвсякъде с кални локви, и се опираше с ръка на стената на курника.

— Къде са ботушите ти, Томи? — попитах го аз.

Той носеше обичайното си облекло — дебело яке и джинси. Само ботушите не бяха на краката му.

— Ами… аз рисувам тук…

Той се засмя и ми показа малка черна тетрадка от онези, които Кефърс винаги носеше със себе си. От пътуването ни в Норфък бяха изминали повече от два месеца, но още щом я зърнах, разбрах за какво ми говори. Ала все пак изчаках и той ми предложи:

— Ако искаш, Кат, ще ти ги покажа.

Той ме повика да вляза в курника и също заподскача натам по каменистата земя. Очаквах, че вътре ще е тъмно, ала слънцето светеше през прозореца на покрива. Покрай една от стените бяха наредени непотребните мебели, които през последната година бяха стоварили там: счупени маси, стари хладилници и други подобни неща. В средата на пода имаше двуместен диван, чийто пълнеж се показваше изпод черната изкуствена дамаска и когато го зърнах, аз се досетих, че вероятно Томи сам го бе измъкнал от купчината, за да седи на него, докато рисува. До него се търкаляха гумените му ботуши, от кончовете им стърчаха чорапите му.